Рекламно-туристическата митология ни представя Санта Барбара като нещо изключително. Венера, родена от морските вълни. А не е така. Като общо впечатление тя е далеч от блясъка, който й приписват рекламните клишета и сапунените сериали от рода на едноименния - "Санта Барбара". Има, разбира се, "ерии" в това калифорнийско кътче, където луксът прелива отвсякъде. Но магнетизмът на 90-хилядното градче е по-скоро в провинциалния му уют и галещите окото природни гледки. Цените обаче са солени, особено при недвижимите имоти. "Ако търсите нещо от по-висока класа, съветва ни гидът, пригответе си поне 10 милиона долара." А аз, представете си, да взема да си забравя портмонето...

-----

За пръв път зърнах Санта Барбара от една завоеста височинка на път за Лос Анжелис. Наситенозелена с проблясващи на слънцето червени и бели петна, тя се спуска плавно по полегатите склонове - от синкавите им очертания на север и североизток до самия океански бряг. "Полегнала е Тодора!" - ми хрумна изведнъж, но тутакси съжалих - градчето не заслужава евтини издевателства, най-малко заради чудесното време, с което ни посреща. Пък и e приело за свой гражданин един от любимите ми американски актьори - Майкъл Дъглас. И не само него. Тук е живял писателят фантаст Рей Бредбъри. Свои хора за града са Стивън Сигъл, Стив Мартин, тв водещата Опра Уинфри и други знаменитости, без да се смятат гастролиращите по плажове и естради



шоу-звезди, топмодели и свръхбогаташи



А ако не сте забравили, в едноименната област, по-точно в близкото градче Санта Мария, бе подложен на тежко съдебно изпитание самият Майкъл Джаксън, заподозрян за "нетрадиционни" сексуални пристрастия. Това също е част от славата на този край, макар и с печален привкус...

Късен следобед е, но субтропичното слънце тепърва се ожесточава. По улиците на града рядко се срещат хора. Доколкото ги има, те са потърсили изход по сенчестите страни на тротоарите. Напливът ще дойде по-късно, както си е по график във всички курорти по света. Широко разтворени кафенета и магазини търпеливо очакват своите клиенти. Ако за гостите Санта Барбара означава "безкраен празник", за домакините тя е най-делничен бизнес с всичките му рискове и тревоги.

Градчето е чисто, сякаш минато с прахосмукачка. Сградите - ниски, но приветливи, повечето с бели фасади и добре откроени стрехи. Тук-там се намесват охрата, синьото и лилата - американците нямат особени задръжки при подбора на цветовете. Като цяло архитектурата се различава от обичайната за калифорнийските градове. След разрушителното заметресение от 1925 г. Санта Барбара била застроена в стила на живописните градчета по Средиземноморието.

Чувал бях, че голямата атракция на Санта Барбара са плажовете. Не съм убеден. Човек не може да обходи всичко, но това, което видях, варира от добре уредено до прилично. Пък и океанът е много студен. Публиката е рехава - дал бог място за сватбени тържества на пясъка, какъвто е обичаят тук. Има, разбира се, и



частни плажове с всичките им екстри,



но... май отново съм си забравил портмонето...

Мнозина предпочитат басейните на открито с обичайния декор от тропическа растителност. По-голямо впечатление правят изпълненията на сърфистите, стрелкащи се като делфини по цялото протежение на брега. Гарнитура към всичко наоколо са палмовите дървета, подредени в шпалир по крайбрежните артерии или скупчили се край местата за развлечение. И те посвоему любопитни...

Санта Барбара минава, макар и неофициално, за "водолазната столица" на Калифорния. Най-добри условия за аквалангистите предлага националният парк Ченъл Айлъндс, който включва няколко острова. Но изглежда по-голяма е тягата към военизираните и забранени за достъп острови Сан Николай и Сан Клементе поради пикантното преживяване да си "омешаш" мехурчетата с тези на секретните водолази. Прословутият американски респект към реда и закона е подложен на изпитание...

Смята се, че най-голямата забележителност на града е манастирът "Санта Барбара". Местните англоезични го наричат Мишън (The Mission Santa Barbara). Това е комплекс от църковни постройки в испанско-мавритано-романски стил, основан от францискански мисионери към края на ХVIII век. Повечето посетители, предимно възрастни, се тълпят в рядката по хубост градина с палми и разкошен фонтан, както и в манастирския музей, който връща към колониалните времена. А навън, пред централната фасада на комплекса, на просторна морава, студенти от местния университет събират тен в компанията на домашни питомци.

Голяма публика привлича и един необичайно дълъг дървен кей, по който, въпреки почтената му възраст, се движат и автомобили. Входът му е обрамчен с колоритни ресторантчета, които предлагат преди всичко риба и морски деликатеси с почти задължителното калифорнийско вино към ритуала.

Не е за вярване, но ни убеждаваха, че корените на Санта Барбара датират отпреди 12 хиляди години, когато



индианци от племето чумаши



разпънали тук първите си уигуами и се отдали на риболов. Оттогава чак до епохата на конквистадорите Санта Барбара била индианска твърдина. В началото на ХVII век от юг се появили отряд испанци, но ги връхлетяла страшна буря, която продължила няколко дни. Дългите им молитви били чути едва в деня на Света Барбара и те дали на селището нейното име. Но не се вслушала в молитвите им светицата, когато дошли англичаните. След драматични събития владението минало в техни ръце, за да стане през 1850 г. част от САЩ заедно с Калифорния. Една щастлива дата - и за Санта Барбара, и за щата, но и за огромната федерална държава. Така поне твърдят калифорнийците...