Най-лесният начин да привлечеш вниманието в Оман е да си жена. Нито една европейка не би могла да се слее с тълпата и да остане незабелязана. Където и да се появи, всички погледи се фокусират върху нея - независимо как е облечена, как се държи. Просто оманките са съвсем различни. Повечето от тях не биха се осмелили да погледнат непознат мъж право в очите, да му се усмихнат от учтивост или да го попитат къде се намира еди-коя си улица. Много рядко ще видиш по улицата оманка без традиционната черна, покриващата тялото й от главата до петите рокля (абая) и черна забрадка (шейла).

И докато в столицата Мускат все пак могат да се срещнат жени с по-модерни мотиви в облеклото (цветен кант, мъниста, грим), в провинцията няма подобни своеволия. Жените там ходят с плътен черен воал пред лицето си. Във един от най-големите градове в Оман - Сур,



всяка жена с открито лице се превръща в сензация.



Около нея за секунди се струпват тълпи от мъже и момчета, които оживено я коментират на непонятен език.

Отначало хилядите изпиващи мъжки погледи карат европейката да се чувства като кинозвезда, после идва досадата, а накрая - раздразнението. Започват да те побиват тръпки и инстинктивно търсиш начин да изчезнеш, да се потопиш в мнозинството. От притеснение не можеш да разбереш кой те гледа приятелски и кой - враждебно. Кой се шегува с теб и кой наистина е разгневен, че не се вписваш в традиционната му представа за жена.

Най-драматичният сблъсък на групата български журналистки с коренно различния начин на мислене на оманците бе при посещението им в султанската джамия в Мускат. Предупредени за строгите правила, бяхме взели възможно най-консервативни дрехи - опиращи земята панталони или поли, блузи с дълги ръкави. Единственият проблем бе, че нямахме кърпи, с които да покрием главите си. Затова решихме за всеки случай да вземем от хотела чаршафи. Поради сложната комуникация с обслужващия персонал се озовахме не с чаршафи



пред джамията, а с ярко жълти вълнени одеала.



Отгоре на всичко се наложи да ги използваме. Като ни видя непокрити, своеобразният фешън-контрол на входа на джамията произнесе своята присъда: нито една от журналистките не може да влезе в този вид там, "Тhe body is the problem!". За да посетим свещения храм, загърнахме "проблема" в злополучните одеала така че само очите да се виждат. Полусварени и съсредоточени да не би да се спънем в одеалото или пък, не дай боже, да открием част от себе си, в джамията нищо не можеше да ни впечатли - нито фотоклетките за измиване, нито огромният кристален полилей, нито прекрасните градини. Но пък се превърнахме в атракция за всички туристи - все пак не всеки ден се срещат жени, увити в дебели одеала при 45 градуса на сянка. След като дойдохме на себе си извън джамията, започнахме да осъзнаваме, че май някой се е пошегувал с нас. Други туристки прекрачваха прага на свещения храм в далеч по-фриволно облекло.

Макар и строги мъжете не са агресивни. Те никога не биха си позволили да се държат арогантно с жените. За тях женското "не" е "не", независимо колко меко или твърдо е изречено. Всяка обида или непристойно отношение към жена се наказва със затвор. Равенството на половете е залегнало във всички закони и много от нормите на шериата са модернизирани. Жените могат да учат, да работят, получават същите като мъжете заплати.

Законът защитава жената и в личния й живот. Сега родителите нямат право да карат дъщерите си да се омъжват насила. Ако това все пак се случи, девойката може да се обърне към съда и той разтрогва брака.

Според шериата разводът е в ръцете на мъжа.



Достатъчно е да каже пред свидетели, че се развежда.



При документалното оформяне обаче съдът иска и мнението на съпругата. Ако тя не е съгласна, раздялата не става факт, докато страните не се разберат. След това мъжът е длъжен да осигури на жената доживотна издръжка и къща. Децата остават при нея.

Оманците могат да имат до 4 жени, но много рядко някой има повече от една. Причината е финансова. Ако иска да се радва повече ласки, мъжът трябва да осигури на всичките си съпруги еднакви условия за живот. Оманките, особено в Мускат, са се еманципирали и откровено заявяват, че няма да допуснат съпрузите им да си доведат още една жена.

"Проблемът не е в правата на жените, а в тяхната неинформираност. Те все още не знаят какво им е позволено", смята Рахила Амер Султан Ал-Райани, една от двете депутатки в Шурата (оманския парламент). Именно преодоляването на страха, пречупването на традициите, градени с векове, е най-сложното нещо в Оман. Въпреки твърде либералните закони трябва да минат години, преди да се променят и обществените навици - не само жените да започнат да използват правата си, но и мъжете да свикнат с тях. Защото и днес може да се наблюдава следната сценка - в магазин продавачът обслужва с предимство мъжете, после забулените оманки и накрая чужденките.

В това няма нищо чудно. Еманципацията и на Оман като държава стартира преди 30-ина години - тя започва да се отваря към външния свят, след като султан Кабус бин Саид заема престола през 1970 г. Той съвсем не се вписва в традиционните представи за мюсюлмански владетел. Личният му живот например е пълна мистерия -



тайна е дали султанът е женен, колко пъти и има ли деца.



Затова пък изразът "да се оплачеш на султана" има съвсем реално приложение. При пътуванията си из страната султан Кабус често организира ден на отворените врати, в който всеки може да отиде и да изплаче болката си. И най-хубавото е, че това не е куртоазия - от султана наистина зависи абсолютно всичко и той може да реши всеки проблем от всякакво естество.

Не може да се отрече, че за 30-ина години управление султанът наистина коренно е променил Оман, като е успял да вземе най-доброто от чуждестранния опит и да го пригоди към местната действителност. Дори може да се говори за специфична демокрация в абсолютната монархия.

В Оман няма партии, но има парламент (Шура) и на всеки 3 години се провеждат избори. Всеки депутат представлява региона си. Във вота участват 25% от имащите право на глас, които се избират произволно от списъците. Половината от тези 25% трябва да са жени. Избирателната активност е почти 100%, защото оманците смятат за дълг и чест да гласуват. "Всеки гражданин участва в управлението на страната, във вземането на решения. Ние сме доволни от този начин на живот.



Нямаме нужда от опозиция и партии",



казва г-жа Ал-Райани.

Всички решения в Шурата се взимат с тайно гласуване. Те обаче влизат в сила едва след като султанът ги подпише. Само той може да сменя министри. Депутати могат само да ги препитват в деня за парламентарен контрол, който се предава директно по телевизията. На практика е невъзможно да се установи доколко султанът се съобразява с волята на избраниците на народа. На всеки подобен въпрос чужденецът получава един и същ отговор: "Не можем да коментираме делата на Негово Величество".

С просто око може да се види, че оманците обожават своя владетел. Това си личи по начина, по който говорят за него, по ентусиазма, който влагат, за да изпълнят заръките му. В Оман наистина има култ към личността на султана - във всяко помещение има портрет на владетеля, всяко изказване започва и завършва с "както казва Негово Величество".



Дори любовните песни са посветени на султана.



Но това е особен култ - няма го страхът, който често съпътства подобно преклонение.

Оман е богата държава. Основните приходи в бюджета идват от търговията с петрол. По план до 2020 г. този дял трябва да падне до 20%. Останалото трябва да внасят други отрасли. На чуждестранните инвеститори е предоставена пълна свобода. Единственият налог, който се плаща в Оман, е данък печалба, а най-високата ставка е 12%. Всеки чужд инвеститор получава 5 години данъчна ваканция. Единственото изискване е поне 35% от персонала да е от оманци.

Чужденците не могат да купуват земя, но могат да я наемат за 25-50 години. Наемът е символичен - за туристическите обекти примерно е 25 цента годишно за кв. м. застроена площ.

Бързо се разширява частният сектор. Вече е даден лиценз за електрификация на страната, предстоят търгове за приватизацията на летищата и телекомуникациите. Мениджмънтът на държавната петролна компания е поет от "Шел".

Оман е най-сигурната държава. Тук няма престъпност - обири, грабежи, изнасилвания. Ако има затворници, това са чужденци или оманци, нарушили някои от забраните - за употреба на алкохол примерно.

Последното нещо, което очакваш да видиш в Оман, са българи. Оказа се, че в 3 от най-елитните хотели в Мускат - "Ал Бустан" и двата "Шератон-а" свирят българки. Може би затова дежурната реплика при разговор с чужденец е:



"Българка. А-а, значи свирите на пиано".



И нищо не е в състояние да го убеди, че не всяка българка е виртуозен пианист.

В Оман работят и няколко българи-сервитьори. Те са доволни от условията - получават около $ 1000 на месец, покриват им всички разходи.

В оманските супермаркети може да се види българско сирене. То се внася от Дубай и едно от най-скъпите (1,9 риала - към 5 долара).

Българско розово масло се използва при производството на личния парфюм на султана - "Амоаж". Благоуханието се разпространява в специално изработени флакони от злато или сребро, кристал и скъпоценни камъни. Най-евтиният струва $ 100. Най-скъпият е произведение на изкуството и се подарява само на държавни глави.