Навечерието на всеки конгрес на управляваща партия у нас се отбелязва с появата на епохални тезиси, осветляващи пътя по който ще се развива страната през следващите петилетки и десетилетки. В тях челно място традиционно е отделено на обещаващо напредващата



братска интеграция,



т.е. на желанието ни да се наредим по-близо до хранилката на текущия по-голям брат и осиновител. Именно като форма на осиновяване средният българин схваща приемането на България в Европейския съюз - вземат ни и започват да ни хранят. Изглежда, че и масовият управник на държавата има горе-долу подобна представа за присъединяването, защото във всички официални изявления свързват светлото бъдеще с обетованите "предприсъединителни фондове" - на тях се разчита за социалната и здравната реформа, тях ни сочат като извор на средства за индустрията, за малките и средни предприятия и дори за селското стопанство (макар че тъкмо за този отрасъл преговорите на ЕС със страните-кандидатки са най-трудни). Тази получателска еуфория е твърде опасна, защото ще премине в разочарование, щом разберем, че



Европа подаръци не прави



и няма никакво намерение да осиновява и храни която и да е нация. Самите "предприсъединителни фондове", на които се разчита да ни извадят от икономическата стагнация, също не са пари, които ще получим наготово (макар че една сериозна част от тях наистина са безвъзмездни дарения). Всеки от тези фондове е различна програма, която преследва своите цели и финансира само проекти, които отговарят на нейните собствени критерии. Масова е заблудата, че фондовете на ЕС са пари, които чакаме "да дойдат".



Парите отдавна са тук.



Разбира се, страната получава само малка част от сумите, които щедро ни обещават на представителните спонсорски конференции. Причината е, че още по-малка част от реално отпуснатите средства се усвояват. Вземете прословутата програма САПАРД. Скоро ще стане цяла година, откак тази програма е напълно достъпна за България. Годишният лимит по нея е 53 млн. евро, но досега фонд "Земеделие" е сключил договори за около 16 млн. евро, а е отпуснал под 1 млн. евро. Може ли след такъв резултат да се иска от ЕС да увеличи финансирането за България? Ако сравним данните за плановете - от 1991 г. насам по програма ФАР сме успели да получим едва 1/3 от максималните лимити. Дори по програми като холандската PSO, която дава безвъзмездни дарения за български частни фирми, рядко се надхвърля половината от годишния бюджет. Общо остават неусвоени към 200-300 млн. евро от всички достъпни програми. Ако попитате някой брюкселски чиновник защо става така, ще ви отговори с неизменното "няма проекти". Така е, защото



администрацията приватизира интеграцията



и разглежда средствата от европрограмите като свещено благо, с което само тя може да се разпорежда. Сведенията за достъпните програми се пазят по-зорко от държавна тайна, ограничен брой консултанти притежават свойството да "пробутат" проекти през иглените уши на процедурите. В същата мъгла са обвити и преговорите за присъединяване на страната към Евросъюза. Отварят се и се затварят глави, отчита се все по-нататъшен напредък и никому не става ясно какви са реалните проблеми, които се решават в тези преговори, какво се предлага, кои ще бъдат засегнати? Какви са тези "предизвикателства", пред които "ще изправи" присъединяването земеделието, месната и млечната промишленост? Казват ни само, че не повече от половината български производители щели "да издържат". А другите какво, ще мрат ли? Кой ще плаща за "предизвикателствата" и кой ще избира кое предприятие да оживее и кое - да хлопне кепенци? За кой ли път администрацията присвоява правото да предрешава жизнени въпроси, а всички останали сме



поставени пред свършен факт,



включително и законодателната и съдебната власт (които също се оказва, че имат план да приемат закони и да се реформират в график), камо ли другите няколко милиона българи, назовани любезно "публика". Няма спор, че за страната членството в Евросъюза е геополитически шанс, който не бива да се пропуска. Но трябва да е ясно какви проблеми ще постави присъединяването пред всеки отрасъл и всяка фирма. Решенията трябва да се търсят с участието на засегнатите, а не зад гърба им. Нещо повече - сегашните преговори за присъединяване определят производствената структура на българската икономика за десетилетия напред, защото се договарят квотите и условията за производство. Как се решават такива въпроси без да е обявена поне най-обща отраслова прогноза за следващите години? На всички тези въпроси правителството трябва да отговори, за да може всеки от нас да настрои плановете си според общия план за страната. Иначе щетите от еуфорията може отново да се окажат огромни и непосилни, договореното да не бъде изпълнено и членството ни в ЕС отново да бъде отложено.