Това трябваше да е снимка за сбогом с първи и втори блок на козлодуйската атомна централа...

За първи път видях космически студеното, нетрепкащо синьо-бяло излъчване преди пет години - от презареждащата машина над отворения корпус на пети реактор. Нарекох го "окото на реактора". То носи в себе си мистичното, завладяващо очарование на дремещата мощ. Ако щете - на вечността, защото разпадащите се ядра ще продължат да излъчват и след много хилядолетия. Неусетно тази светлина обсебва. Завинаги.

Сега се върнах за последен поглед към най-стария, първи реактор. Тук светлината струи от касетите с отработено гориво в басейните за отлежаване. За разлика от първия път, в новата ни среща с "окото на реактора" няма недоверие - само любопитство и нетърпение. Защото вече е ясно, че дозиметърът в джоба на гащеризона няма да изпиука и няма да отчете нищо, колкото и дълго да наблюдаваш спокойната (за някои може би зловеща) светлина.

Важното е да преминеш точката на пречупване в съзнанието си. Човешкото тяло няма сензори за радиацията. Затова и тя е толкова плашеща. За обикновените хора ядрената енергия е и нещо опасно, страшно и разрушително. За хората, които работят в атомна централа, тя е всекидневие, което произвежда светлина и топлина за други милиони хора.

От втората гледна точка нещата са простички. Един ядрен реактор от типа ВВЕР, като тези в Козлодуй, не е нищо повече от една, макар и усложнена технически, тенджера под налягане. Това всъщност е абсолютно вярно. И няма друг по-разбираем начин да бъде обяснено на непосветените за каква технология иде реч.

Светлината, която излъчват касетите с отработено гориво, е така нареченият "ефект на Черенков". Превъзбудените ядра продължават деленето си и излъчват непрекъснато. Част от излъчването е във видимия за човешкото око спектър - под формата на светлина.

По-объркани са нещата от първата гледна точка, на обикновения човек. Преди няколко години, да речем, хората от Свищов и Белене организираха протести, дори преграждаха с лодки реката пред шлепа, който трябваше да докара в Белене корпуса на първи реактор от втората ни, останала си и досега недостроена, атомна централа. Е, сега се правят инициативни комитети за продължаване на това строителство.

АЕЦ "Козлодуй" многократно е била обект на критики - и то не само от чужди страни и от чуждестранни организации. А днес се организират комитети за спасяване на малките реактори и се провеждат шествия с черни знамена, символизиращи края на българската енергийна независимост и на енергетиката ни като цяло.

Във всичко това има нещо крайно. Защото се залага по-скоро на моментната конюнктура, на емоцията, на най-острата за обществото болка, в случая - цената. Казано по-ясно, много често става дума за най-обикновено манипулиране на общественото съзнание.

Така някъде встрани остават знаещите - хората, които всекидневно са в досег с ядрената енергия. Политиците и политическите страсти изместват експертите и експертните мнения. Опасното в случая е, че е напълно възможно политиците да вземат решение, което е в пълно противоречие с логиката на експертите. Според мнозина в България, поне що се отнася до малките блокове в Козлодуй, политиците вече са произнесли присъдата.

Да, но и технологията е произнесла своята. Поне още 5 години в първите два реактора, дори и затворени, ще има ядрено гориво, и те ще продължат да бъдат ядрени обекти. И ще трябва да се управляват по същия начин, по който са били управлявани досега - компетентно и с изключване на всички възможни рискове. След това те пак ще бъдат годни за работа, след съответната реконструкция. Разбира се, след като и ако бъде взето съответното политическо решение.

Така че засега тази не е снимката за сбогом. Тя е просто етап от търсенето на най-добрия подход. Стига да има кой да го намери.