Остатъци от патриархален трепет у нас почти няма, но реагираме като общество така, сякаш тази липса е тайна за всички, освен за самите нас. Вероятният непълнолетен убиец от Кърджали, затрил майка си и брат си, е от тези новини, които сякаш идват, за да довършат представите ни за пълен крах на ценностите и морала. Майка удушава детето си, син убива майка си... Къде отиваме, какво става - начева да жужи обществото, преди да се улиса в грижите си и да забрави и тази трагедия.
Ще ми се да й обърнем малко по-специално внимание, ще кажа защо.
И бързам да поясня, че за разлика от колеги и специалисти не съм от тези, които ще заразмахват укоризнен пръст към училището, към педагози и психолози; изобщо към институции, "проспали" казуса, преди да стане трагедия.
Не може да се надникне във всяка глава, не може да се подслуша всяка мисъл. Някои внезапно лудват. Такъв е този свят. Някои са по-предразположени за това от други. Случва се навсякъде - и в двора на американското школо, и между колибите на африканско село. Случва се днес, случвало се е в Древен Египет, в средновековна Aнглия...
ПОД РЪСТА
Но бъбрежът на отговорни лица за причините на трагедията беше по-лековат, отколкото им подобава на службата. Разказите им за това, че младият Джунейд Шевкед избеснял заради урок по химия, как не бил получил подарък за Нова година, как майка му го тормозела, как бил спечелил пари от Еврофутбол, пък наместо да му ги пазят за сертификат по английски, родителите му направили с тях ремонт на къщата...
Някак ми се ще отговорните лица, хеле министърът, да обличат подобни трагедии в придържащи се към неутралния казионен сленг обяснения. Да не преразказват протоколите, защото това ги бута към чужди и неприсъщи роли - на Фройд, на Достоевски - на когото щете. (Министърът веднъж влезе и в роля на радиотеатър, ако помните.) Ще ми се и да не бързат да казват кой е убиецът, защото не пишат анотация за криминален филм, а само подпомагат с доказателства обвинението пред съда. И може да сбъркат с всяка предварителна категоричност. Да не говорим, че интерпретациите на министъра и МВР психолози аха да ни накарат да забравим какво е станало и да засъжаляваме бедния Джунейд-Дениз. Толкова добре се учел, пък го тормозели и не получил подарък... Искал да ходи в Кеймбридж, но майка му го потискала. И една химия преляла чашата.
Но ако наистина се окаже засега очевидното, че Джунейд е виновникът, то е редно да кажем ясно - не той е жертвата. Намушкал е 36-годишната жена с нож, тя умряла от кръвозагуба. После е удушил братчето си само защото станало свидетел на случилото се. После се опитал да скрие престъплението, като отнесъл трупа на детето на покрива на блока и съобщил, че намерил майка си мъртва. (Това съобщават разследващите от МВР.)
Непълнолетният младеж е извършил тежко престъпление, огромен грях е стоварил на плещите си и ще го носи, докато е жив. Толкоз.
Трябва да си казваме ясно тези неща, за да не си объркваме понятията. Така постъпва здравото общество.
НАД РЪСТА
И понеже вече ги казахме, то сега можем да помислим за юношата така, както вероятно ще пледира за него адвокатът му на процеса.
Джунейд... - не знам какво е на турски, едва ли идва от млад, но така ми звучи. Джунейд. Един юноша. "Юноша". Има такъв роман от споменатия по-горе голям руски писател Достоевски. Юношата там е страстен, впечатлителен, но самотен, обидчив и комплексиран младеж - Аркадий. Аркадий цял роман се бори за уважение и любов, а то - или няма хич, или трохи, трохи... И страсти, че и трупове наоколо, в изобилие...
(Дължа едно уточнение за този роман, чието българско заглавие "Юноша" винаги съм смятал за взето от руски без превод; още повече че юн на руски е млад, а на български няма такава дума. Веднъж в разговор с професор Никола Георгиев той прецизно ми обърна внимание, че в оригинал романът се нарича "Подросток".)
Подросток - подрастващ. Под ръста. Под своя ръст ли? Или под нашия?
И като почна да мисля за това, внезапно истински ме връхлита тъга. За този нещастен седемнайсетгодишен поизбуял интроверт, който за минути така страховито плю в сърцето на собствения си живот. (Да приемем все пак, че самопризнанията му са верни.) Бил е пълен, очевидно, с желание да е над ръста си. Да е успешен, да му се възхищават, да му признае уменията взискателната и властна най-важна жена в живота му дотогава - майка му. Смятал е, че адски важно и сериозно нещо е животът, че за едната почит и уважение си струва да стискаш зъби и да не показваш слабост, че няколко видими знака на признание или пренебрежение осмислят или обезсмислят съществуванието...
Бедни Джунейде... Да беше се позасмивал повече. Да беше ти пукало по-малко. Да можеше да видиш тези, които смяташ за преуспели с уважението, как събират часовници или колекционират камери в страх и самота... Да можеше да се похилиш, като видиш как министър подскача подобно мамутче от радост, че шефът лично го е сборил и му е скъсал копчето, да видеше как безутешно краде преуспял вече крадец: ни напред - спасение, ни назад - прошка...
Да видеше, да се засмееше или посъчувстваше, па да забравеше себе си и своите обиди. Да върнеше назад лентата на житието си, и пак у дома, където всички - живи, здрави.
Но между хиляди поправими неща ти си избра едно - непоправимо.
Кураж нямам за тебе, а мъка имам. И без това си нямаш вече майка - да те пожали.
