|
-------
Христо Константинов Фотев е роден в Истанбул на 25 март 1934 г. Завършил е занаятчийско училище в Сливен през 53 г. После живее в Бургас, където е работил като моряк, стругар в мина "Черно море", драматург в Бургаския театър, гл. редактор на алманах "Море".
Автор е на стихосбирките: "Баладично пътуване. Малки песни и балади" (1961), "Лирика" (1965), "Сантиментални посвещения" (1967) "Пристанище" (1969), "Обещание за поезия" (1978), "Литургия за делфините" (1981), "Спомен за един жив" (1982), "Словесен пейзаж", избрано (1984) "Венецианска нощ" (1989), "Книга за свободата" (1991), "Аполис" (1993), "Над съня" (1995), "Събрани съчинения. Поезия"... В антологичната му книга "Море" влизат всичките му чисто "морски" стихотворения. Лауреат на многочислени литературни награди.
----
След прекарания преди няколко години инсулт поетът, който никога не се е отличавал с недозирана бъбривост, съвсем се умълча. Паузите му бяха станали пословични, шегата "да помълчим с Фотев" се превърна в особено жертвоприношение по време на негови премиери - жертвоприношение пред олтара на смислената тишина. Паузите на Христо Фотев бяха по-ярки от думите на политическите дърдорковци и окололитературните кресльовци, превърнаха се в звънтящ ритъм на зареденото с изисканост достойнство. Мълчанието на Фотев стана особена естетическа категория. Сред компания, в семейството му или на сцената - това мълчание беше отличимо и неповторимо.
То не беше тежкотоварният размисъл на флегматика, не беше мишето свиване на страхливеца, не беше взривоопасното нагнетяване на примитива... Мълчанието на Фотев беше мълчание на кристал, който крие велики тайни, но не чувства особена нужда да ги казва. То говореше, но само ако си дадеш труда да го чуеш. На мен ми говореше като море. На други не знам. Преди година опитах да науча нещо повече, в един разговор за литературното приложение на в-к "Сега" - "Антология":
- Какво си мислиш, като мълчиш? - попитах го.
Мълчание.
- Спомени ли прехвърляш през главата, или така, просто чакаш бъдещето?
Мълчание.
- Христо, като мълчиш, работен момент ли е? - попита го жена му Виолета.
- Тц. - отговаря Фотев след малко.
- А какво е?
- Почивка.
Беше един от най-толерантните хора сред писателите,
а и не само сред тях. Веднъж, в зората на демокрацията мощен джип насмалко да смаже Христо и Виолета, както си вървели по ул. "Ангел Кънчев". Виолета изпаднала в истерия, почнала да крещи на улицата след изчезналото мутраджийско возило. Фотев стоял невъзмутим.
- Трябва да го спасим, и децата му да спасим... - промълвил той, когато жена му се успокоила.
Песенността на Фотев е близо до Вутимски, но без драмата на изгубената в сиромашките шантани душа. В тази песенност липсват шансонетните звънчета, но липсва и унилата градски рефлексия... Може би затова устременият към поезията като към утеха читател инстинктивно се вкопчва във Фотев, и се оставя на светлата му като лятно море стихийност.
Животът спести на Фотев разрушителните амбиции за социално възхождение, пък той си спести многожанровите подскоци. Не си спести любовта, бохемството и мъдростта.
Според Виолета е казвал, че има две-три книги в главата си, но не ги слага на лист. Попитах го така ли е.
Поклати глава.
- Нямаш смелост? Или е нещо друго?
- Нещо друго.
- Това друго Божествено ли е? Има ли такъв момент?
- Има.
Сбогом, поете. Знам, че и там горе първо ще помълчиш. А после ще кажеш нещо много важно, с малко думи. Няма да го чуем, но и тези думи, които ни остави тук, стигат. Благодарим.
Поклонението ще се състои във вторник, на 30 юли, в Народния театър "Иван Вазов".
|
|