Кълна ви се - аз всичко бих повторил.

Аз всичко бих отново изживял,

излюбил, изпътувал, изговорил,

измолил и изплакал,

и изсмял.

Аз бих повторил целия си дивен

и кратък, кратък свой живот до днес

със същия безмилостно наивен

и въпреки това - измерен жест.

Не съжалявам - както съм заставал,

пак бих застанал, малък и велик,

и с яростен замах бих защищавал

най-пустия си ден, и час, и миг...

Над всеки свой изгубен ден със вопъл

бих паднал аз по гръцки ритуал

и както върху мъртвия Патрокъл -

Ахил, сина Пелеев -

бих ридал.

И съм ридал...Самотен и незнаен.

И пак. И пак във същия Бургас

до ужас съм се чувствал осезаем

и изумен съм викал - жив съм аз.

Но аз съм жив - на гарата съм в девет.

Под златния луминесцентен диск...

Локомотивът е пробуден лебед...

Поемам възхитителния риск

да бъда жив, не някакъв излишен

и мъртъв Христо Фотев да съм аз:

Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.

Но българин. И жител

на Бургас.



Бургас е най-жестокият театър.

И аз съм сам - без никакъв декор.

По-гол съм аз от северния вятър...

Не ме оставяй ти, мой малък хор.;



Хор:

Как бързаш ти. Не можеш ли да бъдеш

безмълвно-анонимен, но щастлив?

Решил си да си спомняш? Да се съдиш?



- Аз искам да повярвам, че съм жив.





* * *



Морето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах, едно момиче

морето не изхвърли на брега.

Остана само кърпата позната

да се прелива с белите вълни.

Момичето обичаше моряка,

моряка - всички хубави жени.

Остана само кърпата с червени

и лилави ресни като преди.

Ний плакахме безшумни и смутени

и скочихме в студените води...

До дъно преобърнахме морето

със пръсти, посинели от тъга,

да търсиме момичето, което

морето не изхвърли на брега.