На 15 януари над 90% от миньорите в "Мини Марица-изток" блокираха работата на най-голямото въгледобивно предприятие у нас и със 7-дневния си ефективен протест доведоха енергийната ни система до състояние, което от ДАНС обявиха за "опасно за националната ни сигурност". В тази критична според службите ситуация премиерът Бойко Борисов и икономическият министър Трайчо Трайков наливаха още масло в огъня на недоволството - ту наричаха стачкуващите "саботьори, работещи за чужди интереси", ту - "зло куче, заслужаващо зъл прът". И в традиционния си стил се опитаха да настроят останалата част от България срещу миньорите с типично популистки методи. Най-напред оповестиха техните баснословни заплати от 2300 лв. (по-големи от кой знае защо обявеното за основно мерило за доходи у нас - заплатата на вицепремиера Симеон Дянков), техните скандални бонуси (1300 лв. премия и 700 лв. за храна) и тяхната алчност да искат по още 1000 лв., задето преизпълнили плана.

На фона на този шум почти незабелязани останаха няколко далеч по-скандални факта, които обаче не са в полза на емоционалните изблици на борците с кризата и високите доходи. Заплатите и бонусите в "Мини Марица-изток" са такива, защото мениджмънтът на държавната фирма ги е обещал писмено. Миналата година миньорите са се ангажирали с 520 души по-малко да осигуряват рекордни добиви и преизпълнение на плана от 11%. А ръководителите на фирмата в замяна са подписали, че ще запазят заплатите като дял от приходите на дружеството. С други думи, рекордните добиви трябва да носят и по-високи възнаграждения. Сделката си е сделка и когато едната страна се отметне постфактум, е логично да се стигне до бунт от другата страна.

Никой от т.нар. мениджмънт на мините не опроверга с числа обвиненията на синдикатите, че е нарушил поетите ангажименти. Така че виновните за напрежението не са хората, които си търсят обещаното, а тези, които са им го обещали, а после са променили мнението си. Да не подписваш всичко, което ти се предлага, щом не можеш да го изпълниш, също е част от социалната отговорност на една компания, както казва бившият социален министър Иван Нейков.

"Ако мениджмънтът е обещал нещо, което не си го изпълнява, ще го изпъдя", закани се в началото на протеста в "Мини Марица-изток" премиерът Бойко Борисов. И традиционно не удържа на думата си.



Мениджмънтът естествено още си е там



И краят на стачката няма да промени факта, че той е подписвал споразумения с ясното съзнание, че няма да ги изпълни. Че е карал работниците да преизпълняват плана, въпреки че са с 520 души по-малко и с амортизирана техника. "Няма консумативи и резервни части. Когато лагерите са остарели или дефектни, блокират. Загряват и лентите, които и без това липсват, и се палят. Вместо 7000 души изпълнителен персонал по щатно разписание, правено от специалисти, в трите рудника в "Мини Марица-изток" са назначени 6480", обяснява синдикалният лидер на КТ "Подкрепа" в мините Генчо Генчев. И дава пример с една от специфичните техники на обекта - огромен багер, висок 45 метра. "Това е цяло съоръжение, като блок, който по инструкции на производителя трябва да се обслужва от 8 души. Но на смяна се назначават четирима, защото някой е решил, че и така може да се работи", казва Генчев. Факти, силно опровергаващи тезата на премиера Борисов, че на хората са им създали "условия да работят добре".

Впрочем тази теза бе опровергана и от условията, при които бе прекратена стачката. Миньорите отстъпиха от исканията за заплати за сметка на тези да се назначат нови хора и да се ускорят обществените поръчки за резервни части. "Ние дори им казахме, че може и без премии, но те отвърнаха, че имат едни 2.13 млн. лв. За нас парите са били последна грижа в този случай. Всеки път казвахме: "Направете нови назначения, дайте резервни части." Дори при последните преговори преди стачката - на 13 януари, казахме: "Добре, няма да говорим за пари, дайте да видим щата. Но не ни дадоха протокол от срещата да се види кой какво е предложил", твърди Генчев.

Добре е, докато обвинява различните протестиращи съсловия в държавата, че са неблагодарни за усилията, с които той



"толкова нещо им е построил",



премиерът да анализира кое генерира все по-често избухващото народно недоволство. Защото по-голямата част от протестите започват след неизпълними ангажименти, безотговорно поети от държавата и парафирани с подписи на министри, че и на самия премиер. Така беше със земеделците, които си търсеха обещаните дни преди изборите милиони. После се оказа, че земеделският министър Мирослав Найденов просто бил твърде добричък да им откаже, а самите земеделци станаха алчни агромилионери с бентлита. Приказката за зелника е известна, кой е луд да не си търси скрепено с два министерски подписа обещание?

Същото се повтори с БДЖ, където ръководството първо обеща да не прави драстични съкращения, а когато ножът опря до кокала и всички тръгнаха да си търсят вересиите, предпочете да забрави какво е подписвало. Отделен въпрос е що за мениджмънт ще се ангажира с колективен трудов договор, по силата на който не може да уволни никого, без да се допита до синдикатите. Признак на безсилие, неграмотност или обикновен мързел са тези клаузи, щом след 20 дни стачка все пак беше изработено компромисно решение?

Между другото - не е никак случайно, че подобни колективни трудови договори и обещания виреят само в държавните предприятия, които са като разграден двор и където никой за нищо не носи отговорност. Огромните загуби от лошото управление



се покриват от държавната хазна в името "на общото благо"



Което е и класическо "алиби" за липсата на воля, визия и желание за реформиране на неефективните фирми.

Впрочем тези пристъпи на политическа амнезия не са само на ниво мениджмънт на държавно предприятие, те обземат държавното ръководство на най-високо ниво. Справка - пенсионната реформа от 2010 г., гарантирана с подписа на премиера Бойко Борисов. Щом изборите минаха, Борисов забрави за ангажимента и възложи нова пенсионна реформа. Ако тези ангажименти са били поемани "съвсем отговорно" за осигуряване на гласове преди изборите с ясното съзнание, че няма да се изпълняват, тогава Борисов не бива да се чуди на неблагодарността на избирателите. Те му се "отблагодаряват" така, както той им се отплаща за пуснатите в негова полза бюлетини.