Докато египтяните и тунизийците гласуват кой да замени свалените им от власт деспоти и сирийското правителство се бори със зъби и нокти да оцелее, две стари имперски сили се надпреварват да наложат своето политическо влияние над арабските страни. Не, това не са Америка и Русия. След години надпревара по време на Студената война за влияние в Близкия изток и Северна Африка сега Франция и Турция се състезават за апетитни бизнес контакти и шанса да моделират ново поколение лидери в земите, които някога са контролирали.



Това съперничество не е ново



Откакто Наполеон нахлува в Египет през 1798 г., Франция и Турция се надпреварват кой да доминира в Близкия изток. Възходът на Франция като средиземноморска сила бе функция на залеза на Турция по бреговете на същото море. С постепенния разпад на Османската империя Франция придоби контрол върху Алжир, Тунис и за кратко върху Египет. Французите откъснаха последно парче от умиращата империя, като си осигуриха контрол върху Сирия и Ливан след Първата световна война.

Надпреварата между двете сили затихва през ХХ век, когато Турция става национална държава, вторачена в себе си. При деколонизацията Франция губи политически контрол върху земите от Мароко на запад до Сирия на изток. Въпреки това Париж запазва икономическо и политическо влияние в региона чрез подкрепата си за едрия френски бизнес, който установява доходоносни отношения с управниците в региона. Дори Турция в даден момент гледа на Франция като модел - когато Мустафа Кемал Ататюрк основава модерна Турция през 1923 г., той налага френския модел на твърд светски характер на държавата, при който няма намеса на религията в правителството, политиката и образованието.

Франция доминира в голяма част от региона през последните два века, но днес това се променя. И ако Турция изиграе картите си правилно, тя може да достигне нивото на френското влияние и дори да се превърне в още по-доминираща сила в региона.

През последното десетилетие



Турция преживява икономически растеж, който чупи множество рекорди



Тя вече не е бедна страна, която отчаяно се стреми да бъде приета в Европейския съюз. Турция има икономика с обем 1.1 трилион долара, мощна армия и аспирации да наложи своя модел в региона. Нарастващото съперничество между Турция и Франция е една от причините Париж да се противопоставя на турското желание за членство в ЕС.

Заедно с усилията на Франция да създаде Европейско-Средиземноморски съюз, който Никола Саркози зачена през 2008 г. като опит да постави Франция начело на Средиземноморието, за турците става очевидно, че Париж няма да пусне Турция в ЕС или да й позволи да се превърне в силен играч във водения от Франция Средиземноморски регион.

Ето защо новата активна турска външна политика вече отклони взор от Европа. Управляващата Партия на справедливостта и развитието сега развива връзките си със страните по бившите отомански земи, пренебрегвани през по-голямата част от ХХ век. От 33-те нови турски дипломатически мисии, открити през последното десетилетие, 18 са в мюсюлмански и африкански страни. Това доведе до нови търговски и политически връзки, в повечето случаи за сметка на отношенията на Турция с Европа. През 1999 г. 56% от турската търговия е с ЕС, през 2011 г. този дял вече е едва 41%. За същия период делът на ислямските държави в турската външна търговия скача от 12 на 20%.

Новият търговски модел води до появата на по-консервативен бизнес елит, базиран основно в Централна Турция, чиято сила идва от търговията извън Европа и ползва новото си богатство, за да



настоява за предефиниране на светския характер на държавата



След 2002 г. моделът на Ататюрк, вдъхновен от Франция, се срина, вместо него управляващата партия и съюзниците й насърчават една по-мека форма на секуларизъм, който позволява повече религия в правителството, политиката и образованието. Този турски модел се харесва на арабските страни, повечето от които възприемат френското светско като анатема.

Макар и двете страни да са се заигравали с диктатори - Саркози позволи на полк. Муамар Кадафи да се разположи в центъра на Париж и да опъне палатката си край Елисейския дворец през 2007 г., а Реджеп Тайип Ердоган прие международната награда "Кадафи" през 2010 г., Турция бързо подкрепи арабските бунтове и си спечели фенове в целия регион.

Макар да подкрепяше либийските бунтовници миналата година, Франция заложи на устойчивостта на диктатурите и така и не побърза да укрепи връзки с демократичните сили, които им се противопоставят. Турция обаче го стори, вероятно неволно, като разшири бавно и леко влиянието си в арабските страни, създаде бизнес мрежи и основа чудесни гимназии и колежи, управлявани от вдъхновеното от суфизма движение "Гюлен", в които да се обучава бъдещият арабски елит. Сега Арабската пролет дава на Турция безпрецедентна възможност



да разшири влиянието си в новите свободни арабски общества



С изчерпването на френските бизнес контакти със стария светски елит влиянието на страната запада. Франция си остава военна и културна сила и ще продължи да привлича арабските елити, дори и ислямистките, които търсят оръжие и луксозни стоки. Но за Франция ще става все по-трудно да пласира запазената си марка на секуларизма в региона или да навакса темпото на турските бизнес мрежи, особено в Сирия, Ливан и Ирак, където Турция вече има значително влияние.

Въпреки това пътят й напред ще е труден. Турция управлява Близкия изток до Първата световна война и сега трябва да внимава как ще бъдат схванати посланията й там. Арабите може и да са привлечени от своите събратя мюсюлмани, но също като французите и турците са бивши техни владетели. Арабите се борят за демокрация и ако Турция се държи като нова имперска сила, те ще реагират срещу нея. Неотдавна на конференция в популярния частен университет "Зирве" в Газиантеп, финансиран от местни предприемачи, превърнали Турция в регионален икономически център, арабски либерали и ислямисти от различни страни спориха и не стигнаха до единни позиции по почти всички въпроси, но бяха единодушни за едно - че



Турция е добре дошла в Близкия изток, където обаче не бива да доминира



През септември м.г., когато Ердоган се приземи на новия терминал на летището в Кайро (построен от турски компании), той бе топло посрещнат от радостните възгласи на милиони, мобилизирани от "Мюсюлманско братство". Той обаче набързо успя да притесни религиозните си домакини, когато започна да проповядва колко е важно светското правителство да дава свобода на религията. Той използва турската дума "лайклък", която идва от френската дума за секуларизъм (лаисите). На арабски свободният превод на този термин е "безбожен". Посланието на Ердоган може просто да е било "изгубено в превода", но този случай илюстрира пределите на турското влияния в страните, които са далеч по-консервативни в социално отношение.

Турция може да има повече влияние със своята "деликатна" сила, но Франция разполага с повече "твърда" сила - ясно е защо, трябва само да си припомним ролята й във войната в Либия и че тя има право на вето в Съвета за сигурност на ООН. А и въпреки феноменалния турски икономически растеж от 2002 г. насам френската икономика все още е два пъти по-голяма от турската, пък и Франция продължава да доминира в Северна Африка.

Относителната стабилност на Турция във време, в което регионът е в революционен период, привлича инвестиции от по-малко стабилни съседи като Иран, Ирак, Сирия и Ливан. В крайна сметка политическата стабилност и регионалното влияние са "твърдата валута" на Турция и икономическият й растеж занапред ще зависи и от двата фактора.

Ако Турция иска да се превърне в мая на демокрацията в Близкия изток, новата й конституция трябва да гарантира по-широки права на гражданите на страната, в това число и на кюрдите. Тя ще трябва да изпълни и идеята на външния министър Ахмет Давутоглу за външна политика "без проблеми". Това би означавало да се превъзмогне епизодът с флотилията за ивицата Газа от 2010 г. и да се възстановят силните връзки с Израел, както и да се намери общ език с кипърските гърци. Конфликтът на разделения остров продължава десетилетия, по-бедните кипърски турци искат хлабава федерация, а кипърските гърци са за силно централно правителство.

Откритото неотдавна находище на природен газ, южно от бреговете на Кипър, открива големи възможности. Турция може да се издигне над крамолите, като предложи обединение на острова в замяна на споразумение за подялба на приходите от газа. Такава сделка заедно с подобрените турско-израелски връзки би улеснила сътрудничеството в разработването на още по-големите залежи на природен газ край бреговете на Израел, а Турция е най-логичната дестинация за газопровод от там за чуждите пазари.

Турция ще се издигне до регионална сила единствено ако се превърне в пример на либерална демокрация и успее да изгради здрави връзки с всичките си съседи. Това е предизвикателството за Ердоган на фона на опитите му да надвие над наследството на Наполеон.



-------------

* Авторът е старши изследовател във Вашингтонския институт по близкоизточна политика