Когато дъщеря ми беше на 18 месеца, със съпруга ми решихме да я заведем на кратка лятна ваканция. Избрахме крайбрежен град, който се намира на няколко часа път с влак от Париж, където живеем. Между другото аз съм американка, а той е британец. Резервирахме хотелска стая с детско креватче. Бийн, както наричаме дъщеря ни, по това време беше единственото ни дете. Тогава изобщо не се бяхме замислили какво предизвикателство може да се окаже почивката с малко дете.

Закусвахме в хотела, но трябваше да обядваме и вечеряме в малки ресторантчета с морски деликатеси, разположени край старото пристанище. Бързо установихме, че да се храниш два пъти дневно в ресторант с малко дете си е един малък ад. Бийн проявяваше слаб интерес към храната, а само за няколко минути обръщаше солницата и разкъсваше пакетчетата със захар. След това искаше да излезе от детското си столче, за да може да обикаля из заведението. Стратегията ни беше бързо да се нахраним и да си тръгнем. Оставяхме огромни бакшиши като извинение за купчината скъсани салфетки и разхвърляните калмари около масата. След няколко наши опустушителни посещения на ресторанти започнах да забелязвам, че френските семейства около нас не изглеждаха да преживяват нашата агония по време на хранене. Странно, приличаха на хора, които са във ваканция. Малките им деца седяха доволно в столчетата си, чакаха си храната, или похапваха риба и дори зеленчуци. Нямаше крясъци или хленчене. Нямаше и разхвърляни парчета храна или салфетки.



Не можех да си обясня това,



въпреки че няколко години вече бях живяла във Франция. Замислих се за възпитанието на френските деца и осъзнах, че разликата всъщност не е само в поведението им по време на хранене. Изведнъж в главата ми се появиха много въпроси. Защо например през стотиците часове, които бях изкарала по френските детски площадки, никога не видях дете (с изключение на моето), което да изпадне в пристъп на гняв? Защо на приятелите ми французи не им се налагаше бързо да затворят телефона, защото децата им искат нещо? Защо в дневните им нямаше разпънати палатки или разхвърляни играчки, както беше в нашата? Скоро разбрах на какво се дължи това спокойствие. Французите бяха постигнали резултати, които създаваха напълно различна атмосфера в семейния живот. Когато американски семейства ни идваха на гости, родителите обикновено прекарваха по-голяма част от времето, като разтърваваха децата си, които се караха. Или пък помагаха на малчуганите да обикалят около кухнята, или сядаха на земята, за да участват в подреждането на "Лего". Когато ни посещаваха френски семейства, възрастните пиеха кафе, а децата радостно си играеха сами. В края на съсипаната ни ваканция реших да разбера какво по-различно правят френските родители. Защо децата им не хвърляха храна? И защо родителите им не крещяха? Можех ли да променя начина, по който възпитавах детето си, и да постигна същите резултати?

Подтиквана донякъде от майчинско отчаяние последните няколко години изучавах френския модел на отглеждане и възпитание на деца. И сега, когато Бийн вече е на 6 години, а близнаците са на 3 години, мога категорично да обобщя -



французите не са перфектни, но имат някои тайни



при отглеждането на децата си и те наистина работят. Първо, открих проучване от 2009 г., направено от икономисти от Принстън, което сравняваше грижите, полагани при отглеждането на дете от майки от Кълъмбъс, щата Охайо, и от Рен във Франция, които са поставени при еднакви условия. Учените установили, че американките двойно повече възприемат заниманията с децата си като нещо неприятно. В друго изследване, направено от същите учени, показва, че на работещи майки от Тексас домакинската работа им е по-приятна от това да се грижат за дете. Бъдете спокойни, определено не страдам от профренски предразсъдъци. Напротив, дори не съм сигурна, че ми харесва да живея тук. Определено не искам, когато пораснат, децата ми да станат високомерни парижани.

Но с всичките си недостатъци Франция е идеалното място за проблемите, пред които са изправени американските родители. Ценностите на френските родители от средната класа (не съм се занимавала с много богатите или с бедните) ми изглеждат близки. Те усърдно говорят на децата си, показват им природата и им четат много книжки. Водят ги на уроци по тенис, по рисуване и в интерактивни научни музеи. Французите се справят със семействата си, без да бъдат вманиачени на тази тема. Те смятат, че дори и добрите родители да не са на постоянно разположение на децата си, не е необходимо да се чувстват виновни за това. "Според мен вечерите са за родителите", ми каза една майка от Париж. "Дъщеря ни може да бъде с нас, ако иска, но това е времето на възрастните", допълни тя. Французите искат децата им да бъдат насърчавани, но не през цялото време. Някои американчета например имат учители по китайски език и посещават предучилищно обучение, а френските деца, умишлено, си се занимават сами.

Едва ли съм първата, която е на мнение, че



средната класа в Америка има проблем при отглеждането



и възпитаването на деца. Този проблем е определян като прекалена загриженост към децата. Изглежда, че никой не одобрява американския начин на отглеждане и възпитание на малчуганите, най-малко пък самите родители. Разбира се, французите имат всички видове обществени услуги, които им помагат децата да са по-спокойни и уравновесени. Родителите не трябва да плащат за предучилищна занималня, да се притесняват за здравна застраховка или за спестяването на пари за колеж. Много от тях месечно получават средства, преведени направо по банковите им сметки, само за отглеждането на деца. Обществените услуги обаче не обясняват всичките разлики. Установих, че французите имат напълно различно мнение за отглеждането на деца. Когато попитах френски родители как са възпитали децата си, им бяха необходими няколко секунди, за да разберат какво точно искам да разбера. "Искаш да знаеш как ги възпитаваме ли?", ме попитаха те и отговориха: "Дисциплина". Един от основните моменти във възпитанието е просто да ги научиш да чакат. Ето защо френските две-три месечни бебета, които срещнах, най-често спяха през нощта. Родителите им не ги взимаха в секундата, в която започнат да плачат, като по този начин им позволяват да разберат, че трябва отново да си заспят. Затова и френските деца щастливо си седят в ресторанта. Вместо по цял ден да похапват както американчетата, френските деца чакат времето, в което трябва да бъдат нахранени (френските деца имат по три хранения дневно и една лека закуска около 16 часа).

Една събота посетих Делфин Порше, която е добър адвокат по трудовите въпроси и е на около 35 години. Тя и семейството й живеят в покрайнините, източно от Париж. Когато пристигнах, съпругът й работеше на лаптопа си в дневната, а едногодишният им син Обан подремваше близо до него. 3-годишната им дъщеря Полин беше на кухненската маса, напълно погълната от играта си. Делфин казва, че никога не е правила нещо специално, за да научи децата си на търпение. Ежедневно обаче



семейството се учи как да отложи момента на удоволствие



Делфин казва, че понякога купува бонбони на Полин, но не й е позволено да ги яде, докато не дойде моментът за леката закуска. Дори и ако това означава детето да чака часове наред. Когато Полин се опитва да прекъсне разговора ни, Делфин казва: "Почакай две минути, мила. В момента разговарям." Казва го много мило, но и много категорично. Бях поразена от това колко спокойно й говори Делфин и колко е сигурна, че Полин ще я послуша. Делфин учи децата си да си играят сами. "Най-важното нещо е той да се научи сам да се чувства щастлив", казва тя за сина си Обан.

Това е умение, което френските майки определено се опитват да развият у децата си повече отколкото американките. В проучване от 2004 г. относно възгледите за възпитанието на децата на майки от САЩ и Франция, завършили колеж, американките казват, че да насърчават детето да си играе само за тях не е чак толкова важно. За французойките обаче това е много важно. Свързах се с Уолтър Мишел, който е водещ световен експерт за това как децата трябва да бъдат научени да отлагат удоволствието. Стана така, че 80-годишният Мишел, който е преподавател по психология в Колумбийския университет, бе в Париж и се съгласи да се срещнем на кафе. Мишел е най-известен с измисления от него в края на 60-те години т. нар. тест с бонбон. При него водещият експеримента въвежда 4-5-годишно дете в стая, където върху масата е поставен бонбон. Той обяснява на малчугана, че ще излезе за малко, но ако детето не изяде бонбона, докато се върне, ще му даде за награда два бонбона. Ако обаче изяде бонбона, ще получи само един. Повечето от децата чакат само 30 секунди. Само едно от три деца устоява всичките 15 минути, през които водещият на експеримента е извън стаята. Учените установяват, че децата, които успеят да отложат удоволствието, могат да се разсейват. В средата на 80-те години Мишел и колегите му отново провеждат теста и установяват, че тези, които успяват да отложат удоволствието, по-добре се концентрират и разсъждават.

Може ли обучението на децата за това как да отложат удоволствието, както постъпват френските майки от средната класа, да ги направи по-спокойни и по-издръжливи? Може ли това частично да обясни защо американските майки от средната класа толкова често се поддават на стрес? Мишел, който е родом от Виена, не е правил "бонбонения тест" на френски деца. Но като дългогодишен наблюдател на Франция казва, че е



изумен от разликите между френските и американските деца



В САЩ "определено впечатлението, което човек придобива, е, че самоконтролът е доста труден за децата", казва той. "Американските родители, разбира се, искат децата им да бъдат търпеливи. Насърчават децата си да споделят, да чакат своя ред, да подредят масата и да се учат да свирят на пиано. Търпението обаче не е умение, което можем да усъвършенстваме, както го правят френските родители. Смятаме, че това е част от характера на децата. Според нас родителите или имат късмет и получават дете, което може да чака, или нямат", споделя специалистът.

На френските родители и детегледачки им е трудно да повярват, че до такава степен избягваме да се намесваме в това важно обучение. Когато споменах за това на вечеря в Париж, френският ми домакин разказа опита си от едногодишен престой в Южна Калифорния. Той и съпругата му се сприятелили с американско семейство и решили да прекарат един уикенд с тях в Санта Барбара. Тогава децата им се срещнали за първи път. Малчуганите били на възраст от 7 до 15 години. Те все още си спомнят как американчетата често прекъсвали родителите си по средата на разговора. Нямали определено време за хранене, ходели до хладилника и си взимали храна, когато им се прииска. "Това, което ни порази и притесни, бе, че родителите никога не казаха "не", казва съпругът.



Авторитетът е едно от най-впечатляващите неща



във френския модел на отглеждане и възпитаване на деца - и може би най-трудното за усвояване. Много френски родители, с които се срещам, спокойно показват авторитета си пред децата, за което мога само да им завиждам. Децата им ги слушат. Френските деца обикновено не хукват да тичат, не възразяват или пък не се включват в дълги разговори. Една неделна сутрин в парка съседката ми Фредерик стана свидетел как се опитвам да се справя със сина ми Лео. По това време той беше на 2 години. Лео правеше всичко бързо и в парка бях в непрекъснато движение, следвайки стъпките му. Изглежда той приемаше вратите на детските площадки като покана за излизане. Фредерик наскоро бе осиновила красиво червенокосо 3-годишно дете от руско сиропиталище. В момента, когато се видяхме, тя имаше стаж на майка три месеца. Но защото беше французойка, имаше различна от моята представа за авторитета, за това, което бе възможно и кое не. С Фредерик седяхме край пясъчника, като се опитвахме да разговаряме. Но Лео продължаваше да излиза от вратата на пясъчника. Всеки път ставах да го гоня, карах му се и го влачех обратно в пясъчника, докато той крещеше. Първоначално Фредерик наблюдаваше мълчаливо. След това, без капка любезност, ми каза, че ако всеки път така тичам след Лео, не бихме могли да се отдадем на малкото си удоволствие да си поговорим за няколко минути.

"Да, права си - казах аз. - Но какво мога да направя?" Фредерик ми каза, че трябва да бъда по-строга с Лео. Според мен обаче бе неизбежно да прекарам целия следобед в преследване на Лео. Според нея обаче това беше възможно. Изтъкнах, че съм се карала на Лео в последните 20 минути. Фредерик се усмихна. Тя каза, че трябва да казвам "не" по-категорично. Следващият път, при който Лео се опита да избяга, казах "не" доста по-остро от обикновено. Той обаче излезе. Последвах го и го върнах. "Виждаш ли? - казах аз. - Не е възможно." Фредерик отново се усмихна и ми каза да не викам, но да говоря по-убедително. Уплаших се, че ще го стресна. "Не се притеснявай", каза Фредерик. Лео не ме послуша и следващия път. Но постепенно разбрах, че моите "не" стават по-убедителни. Не ги казвах по-силно, но бяха по-самоуверени. До четвъртия опит, когато бях много убедителна - Лео се приближи до вратата, но - о, чудо - не я отвори. Той погледна назад и след това внимателно към мен. Очите ми се разшириха и се опитах да гледам неодобрително. След около 10 минути Лео спря с опитите си да излезе. Изглежда, че беше забравил за вратата и си играеше в пясъчника с другите деца. С Фредерик си говорихме. Бях направо шокирана, че Лео изведнъж започна да гледа на мен като на човек с авторитет. "Видя ли, че всичко бе свързано с тона на гласа ти", заяви Фредерик. Тя отбеляза, че Лео не изглежда да е стресиран. За момент, и вероятно за първи път, той изглеждаше като френско дете.



----------------------------------------

ФРЕНСКИТЕ УРОЦИ

* Децата трябва да казват здравей, довиждане, благодаря и моля. Това им помага да научат, че не са единствените, които имат чувства и потребности.

* Когато се държат лошо, хвърляйте им по един строг поглед.

* Разрешавайте им само веднъж дневно леко да похапват. Във Франция това става между 16.00 и 16.30 часа.

* Напомняйте на децата (и на самите себе си) кой е шефът. Френските родители казват "Аз съм този, който взема решенията".

* Не се страхувайте да кажете "не". Децата трябва да се научат как да се справят с фрустрацията.



-------

*Памела Дрюкермън е автор на книгите "Да отгледаме бебе" и "Френските деца не разпиляват храната".