:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 431,913,551
Активни 57
Страници 6,977
За един ден 1,302,066
Кариера

Красимира Стоянова: "Аз не съм всеядна певица"

Изкуството не може да се третира като сапунен сериал, смята сопраното на Щатсопера, която за 3 г. покори световните музикални сцени
Красимира Стоянова е родена на 16 август 1962 г. във Велико Търново. През 1981 година завършва средното музикално училище "В. Стоянов" в Русе, а през 1988 г. - Висшия музикално-педагогически институт в Пловдив със специалности цигулка, пеене и педагогика. Първата си постоянна работа като професионален музикант започва през 1987 г. като цигуларка в Държавната филхармония в Пловдив, с което се гордее и до днес. Първи стъпки в оперното пеене прави през 1990 г., когато заминава със съпруга си за Чехия за пет месеца, през които пее "първото голямо нещо в живота си" - Виолета от "Травиата" на Верди. След завръщането си в България през 1991 г. е от първата плеяда оркестранти в Нов симфоничен оркестър под диригентството на Юлия Христова. През 1995-а, след двегодишна усилена ежедневна работа върху гласа си, прави дебют на сцената на Софийската опера в ролята на Джилда от "Риголето" на Верди. През 1998 г. получава първото си международно отличие и признание - наградата за млад изпълнител на престижната Френска академия за изкуство. През същата година е поканена от директора на Щатсопера Йохан Холендер за ролята на Микаела от операта "Кармен". На 13 септември е дебютът й пред виенската публика. Веднага получава предложение за солист в операта. От тази дата до днес кариерата на младата българка стремглаво се изкачва към върха, покорявайки елитните световни оперни сцени.



------------------------------------------------------------



Има хора, които биха направили характеристика на човека срещу тях още в момента, в който чуят гласа му. Красимира Стоянова е от тази категория хора. Тя работи с гласа си и вярва, че най-вече гласовете на хората могат да разкрият духовния им мир.

"Имаше един период от кариерата ми в България, в който пеех и спиричуъли (американската църковна музика)." Но нещата започват да не й харесват поради намерението на някои организатори да я канят да пее най-вече този тип песни. "Не може непрекъснато едно и също, това не е "Росалинда", това не е хиляда и първи епизод, това е музика, това е изкуство", така започва разговорът ми със сопраното на Щатсопера във Виена Красимира Стоянова. Но какво всъщност е изкуство? Въпросът за същността на нещата е терзаел още от древността мъдреците и творците. Според Стоянова изкуство се прави на добра воля. Тогава е изкуство, когато не го правиш за пари, иначе не е изкуство.



Ако е само за пари, то това е чиста проба търговия



Изкуството е изкуство, когато го правиш заради духовната потребност и не само да го направиш, но и да го покажеш на хората, защото то бие вътре в теб и иска да се прояви, казва Красимира. Човек трудно може да откъсне очи от магнетичното лице на младата певица. Хиляди нюанси се преливат в гласа й, така че имаш чувството, че тя не само ти разказва за сцената, но и те пренася там. Разкрива първата си изява на оперна сцена и те кара да усетиш тази тръпка преди вдигането на завесите, която прелива в цялото тяло и покачва сърдечния ритъм до инфарктните 100 удара в минута.

Всъщност чувството, което тя е изпитала тогава, е свързано със стремежа й



да оцелее до края на спектакъла



Първо да не се размине с оркестъра, защото всички певци знаят, че оркестърът трудно се чува, когато си на сцената и пееш, тъй като звукът му се връща по-късно. Второ, да бъде заедно с диригента. И последно, тъй като никога до този момент не е учила актьорско майсторство, трябвало да играе интуитивно, стремейки се да излее цялата си душа в ролята на Джилда. Целият спектакъл бил за нея като един сън, и до днес не помни детайли. Твърди, че това, което е изпитала при първото си излизане на оперна сцена, и до днес я съпровожда в изявите й.

Младото сопрано смята, че техниката и психиката на един оперен певец са взаимно свързани. Ако няма добра техника, няма добра психика, оттам нататък няма кариера. Пеенето е много сложен процес, не е като при инструменталистите, които си наблюдават ръцете и знаят дали това, което свирят, е вярно или не.

"При нас всичко е въпрос на усещане и доверие към преподавателя", твърди Стоянова. И до днес тя е благодарна на изключителния си учител Стоян Кисьов. "Виждаш как млад певец се учи от ситуациите, в които попада, от сцената, от колегите. Разбираш, че едно най-елементарно преглъщане на слюнка на сцената може да ти направи някаква беля, а певците трябва да бъдат подготвени и за това. За да си три часа на сцената, трябва изключително съсредоточаване, нужни са психическа и физическа кондиция", смята певицата.

За сцената тя се подготвя много продължително и задълбочено. Не може да каже по колко часа пее всеки ден, защото все пак се занимава и с други важни неща. Работи колкото се може повече през деня.



"Искам образът на героинята да бъде мой",



обяснява Красимира. Спазва традициите, но подчертава, че те се градят от хората. Единственият закон, с който счита, че е длъжна да се съобрази, е това, което авторът казва. Ако авторът иска така да бъде, така трябва да бъде. Работата на артиста е да интерпретира, да пресъздава, да пречупва идеите на автора през собственото мислене.

Много българи са в момента по световните оперни сцени. В душите на всички винаги има една частичка, която пее за България. А дали България иска да познава певците си навън, е съвсем различно нещо.

"България децата си не иска да признае, камо ли певците си, те като че ли са една подробност."

С огорчение певицата споделя, че по време на годишните си отпуски вижда, че България все повече се държи като мащеха с българите. Управниците мислят само за себе си, искат да живеят сега, за този момент, за този ден и изобщо не се вълнуват от факта какво ще дойде утре. Анархия цари в образованието, в лечението, в културата, в абсолютно всичко. Жертва на това безхаберие са и певците. Всеки певец работи върху кариерата си и в един момент въпросът, дали страната го признава или не, губи всякакъв смисъл. Но въпреки това той се бие в гърдите навън и казва: "Аз съм българин."

За да потвърди думите за безразличието на властимащите, Стоянова разказва нещо, случило се преди около пет години. Тя била първата и единствена досега изпълнителка в България на Чичилия от "Гуарани" на Гомес. Оперната постановка била осъществена чрез проект, финансиран от Бразилия. Записите били продадени на Бразилия и днес са хит там, но съвсем непознати у нас.

Същото се случва и със записите на "Фоска" отново от Гомес, в която тя пее Делия. И тези записи са познати само в Бразилия.

В България певицата все пак се чувства най-добре. Обича страната си, обича хората тук, важно за нея е да бъде сред близките и приятелите си. А иначе където и да отиде, се чувства като у дома си, защото е винаги със съпруга си Димитър Стоянов, който също е професионален музикант.



"Той е моят гръб и моят фронт в много случаи,



защото ме пази и много се грижи за мен", с умиление и много обич в гласа си говори за него певицата. Разказва, че двама души са били силният импулс в музикалния й живот. Това са баща й Рачо Рикевски, който бил двигателят на нейната музикалност, и съпругът й Димитър Стоянов, завършил академията в София със специалност обой, който твърдо държал на позицията си Красимира да остави цигулката и да работи само върху гласа си.

Въпреки че умее да изпълнява еднакво добре както по-лирични роли, така и по-драматични и героични, Стоянова никога не минава границите, "защото аз не съм всеядна певица", както казва Марин Бончев в известната книга за българските оперни певци във Виена. Тя е една съвсем нормална певица, която знае какво може и какво не може да пее. Много внимава в избора си на роли, защото ако наистина стане "всеядна", тогава би трябвало да се откаже от изкуството.
3802
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД