Всички са виновни за трагедията в с. Бисер. Никой не е виновен за трагедията в с. Бисер. Това са изводите, до които е стигнало разследването на прокуратурата за скъсването на стената на язовир "Иваново", вследствие на което загинаха 11 души.



Историята на разследването всъщност е една детайлна картина за колективната безотговорност на всички институции, продължила години наред. По-лошото е, че дори виновник да бъде посочен, обвиненията срещу него едва ли ще издържат, а и неговата вина ще бъде малка в сравнение с това, което са вършили (или не) всички.

Казано по друг начин - през годините повечето институции са сигнализирали една на друга за опасната стена на водното съоръжение, изхабили са тонове хартия, за да напишат притесненията си, но никой не се е заел реално да оправи бакиите със собствеността на язовира, за да може днес да се търси отговорност от този, който е трябвало да поддържа съоръжението, така че да не се стигне до трагедията.

Веднага след наводнението в с. Бисер от 6 февруари миналата година между община Харманли и военното министерство започна яростна престрелка с документи за това кой е собственик на язовира и съответно - отговорен. Кметът твърдеше, че военните е трябвало да го стопанисват, защото са го ползвали, а пък министър Аню Ангелов отговаряше, че никъде няма документ, който да му прехвърля собствеността на съоръжението. След година разследване прокуратурата е стигнала до следния извод - и двамата са прави.

Колкото и абсурдно да звучи последното, вярно е. До днес не е ясно кой е собственикът на зловещия язовир. Прокуратурата е успяла да открие документи, според които съоръжението е построено през 1962 г. Никъде обаче няма разрешително за строеж, документи за строителен надзор и т.н. Язовирът е построен от местното ТКЗС с помощта на жителите, т.е. тип бригадирско движение. Така изведнъж се оказва, че скъсаната стена изначално не е била пригодена за обема на язовира, който е 1 740 000 хил. куб. м.

След ликвидирането на ТКЗС и АПК собственици на язовира се оказват самите кооператори, тъй като са влезли с имущество в сдружението след 9 септември 1944 г. В замяна поучават купюри на определена стойност. Наследник на АПК-то се явяват две кооперации - "Тракия" и "Земя". Те си разделят собствеността на язовира и прилежащите съоръжения, като помпена станция и система за поливане. Едното сдружение получава 67%, а другото - останалото. На практика в







собственици на язовира се превръщат хората



от околните села, включително от с. Бисер.

Това се случва през 1994 г. Кооперациите функционират докъм 2000 г., когато помпената станция е разграбена. Преди това обаче, през 1997 г., се случва нещо, което първоначално разследващите смятат за много важно. Зам.-министърът на регионалното развитите Борис Милчев от правителството на Иван Костов изпраща писмо до областните управители, в което дава инструкции всички язовири да се актуват като публична общинска собственост, а всички договори извън концесията да се обявят за нищожни. Тогава счетоводителката на "Земя" Тонка Ангелова отнася всички документи за собствеността на язовира в община Харманли. Един вид кооператорите подаряват дяловете си, защото така и не са обезщетени.

Тук обаче изскача нова пречка пред разследващите. В община Харманли не могат да открият въпросните документи. Някои от служителите си спомнят това предаване, но никой не знае къде са материалите. Така на практика нито кооператорите са вече собственици, нито общината е влязла във владение. Всъщност кметството притежава два терена, в чийто граници влизат и части от язовира. Това обаче са земи, останали без собственик, след като терените са върнати от поземлените комисии в началото на 90-те и затова са актувани като общинска собственост. Но тези две парчета земя са доста далеч от скъсалата се стена. Писмото на зам.-министъра Милчев пък не може да се счита за нареждане и написаното в него има само пожелателен характер, така че никой не може да търси отговорност от местните власти за неизпълнение на подобна заповед.

Тук в историята се намесва Министерството на отбраната. Още докато се строи язовирът - през 1961 г. -





със секретно постановление на МО е даден за ползване поземлен имот



с площ от 2610 декара. Част от територията попада в границите на учебен център "Корен", който военните използват за подводни тренировки. Реално МО използва водите на язовира за свои цели. Постановлението на МС е секретно и до момента разследващите не са го виждали, тъй като от МО отказват да им го предоставят. Сега остава да го искат от МС.

През 2003 г. военните получават акт за държавна собственост. Документът е под номер 0567, но в него никъде не се споменава язовирът. В графата "вид и описание на имота" е записано буквално следното: "Част от учебен полигон, представляващ незастроен поземлен имот с площ от..." Именно в тези терени обаче попадат и около 2/3 от язовира заедно със стената. Но по документи МО няма язовир. Един вид плуваме в него, ползваме го, но не трябва да го стопанисваме, тъй като не е наш.

Оттук нататък историята на с. Бисер и злополучния му язовир "Иваново" потъва в една безкрайна кореспонденция между институциите, като единственият резултат от нея са изхабената хартия и мастило. Така например през 2008 г. до областния управител на Хасково е изпратено писмо от агенцията по рибарство. "При последната проверка на яз. "Иваново" инспекторите от поверения ми отдел констатираха силно намаление на нивото на язовира. Никога през годините язовирът не е бил с такова водно ниво. При огледа на язовирната стена установиха силен теч от стената. Опасявам се, че при прииждане на водни маси може да възникне проблем за разположените под язовирната стена населени места",

пишат оттам. Всъщност тази структура, в унисон с ресора си, е силно загрижена за рибата във водоема, но това не й пречи да констатира пробойните в стената. Това писмо не е единственият предвестник на трагедията. Още по времето на тройната коалиция от несъществуващото вече министерство на извънредните ситуации са изработвани аварийни планове за района на яз. "Иваново". След това, през 2010 г., по заповед на кмета на Харманли Михаил Лисков инж. Георги Пеев прави пълно обследване на язовира. Тогава се констатира, че и изпускателният кран не работи.



Експертът предлага язовирът да се изпусне до кота "мъртъв обем",



за да могат да се огледат и ремонтират съоръженията, дори разработва различни варианти за източването му.

Това не се случва. Общината няма пари, а и не е собственик, т.е. не може да налива средства в чужди обекти, военните също не се водят стопани, макар да са ползватели. В цялата история от абсурди се намесва и още един, които е класически пример за "Параграф 22". През 2011 г., няколко месеца преди трагедията, в Закона за водите е направена поправка, според която "при спор за собствеността на язовир областният управител осъществява организацията и техническата му експлоатация до влизането в сила на съдебното решение". Проблемът в случая обаче е, че за собствеността на "Иваново" никога не е имало спор, нито пък съдебно дело, т.е. областният управител при стриктно тълкуване на закона не може да влезе в това си правомощие. И съответно може да се измъкне от него, ако някой го обвини, че не се е размърдал, макар да има изрична законова разпоредба кога може да действа.

Днес прокуратурата не може да обвини никого за трагедията в село Бисер. Разследването се води срещу неизвестен извършител по чл. 335 от Наказателния кодекс, в който е разписано причиняване на наводнение по непредпазливост, т.е. предполага се, че няма умисъл. В случая обаче всички замесени институции са били крайно дейни. Писали са множество писма, сигнализирали са за проблема един другиго. От писането им реално не е последвало нищо, но пък не могат да бъдат обвинени в престъпно бездействие.

След близо година разследване компетентната по случая районна прокуратура в Харманли изпрати материалите по делото на военно-окръжна прокуратура в Пловдив. Оказа се, че цивилните обвинители не могат да намерят кому да повдигнат обвинение и затова насочват разследването към униформените, за да бъде проверен обсегът на военните. Оттам обаче също отказаха да разследват с мотива, че нито един военен не се появява в тази история. В крайна сметка спорът бе решен от върховната прокуратура, която раздели дейностите на две, т.е. на военните прокурори се нарежда да извършат разпити, следствени действия и т.н., но по компетентност делото засега се връща на районната прокуратура.

На практика разследването се връща почти в начална фаза и днес, повече от всякога е ясно, че едва ли ще бъдат намерени отговорни за трагедията. Прокуратурата е свършила огромна по обем работа, събрала е всички нужни документи, за да се наредят парчетата от пъзела на историята и собствеността на язовира, но от това не произтича нищо. Или поне нищо, дългочакано от обществото под формата на отговорност за смъртта на онези 11 души и огромните материални щети, нанесени на хората в с. Бисер, които загубиха домовете си или пострадаха по друг начин. Събраната от държавното обвинение подробна информация води до една-единствена, омръзнала заради честата си употреба констатация - колективно безхаберие. Дори един ден прокуратурата да предаде някого на съд за престъпление по този текст от НК, той може да бъде осъден на максимум 5 години затвор. Това ще е цената на 11 човешки живота и огромните материални щети.