|
В самото жилище на Тошев обаче мирише на успех.
Дали основната съставка на този мирис иде от аромата на хаванската пура на домакина, дали от качественото кафе, дали от пипнатия отвсякъде интериор, но иде. И се усеща.
Подхвърлям това на радушния медиен бос, а той отвръща нещо в смисъл - и така да е, много важно.
Успехът е сред преходните неща, но явно край човек като Тошо обича да прехожда често и се заседява.
Шефът на най-тиражния всекидневник навършва 60, и по предложение на правителството президентът Първанов се готви да го награди днес с
най-високия орден на републиката - "Стара планина" I степен
На вестникар, дори с несъмнен опит и осезаема обществена тежест, по принцип избягват да дават държавни награди. По природа вестникарят е неугоден - властите се дразнят помежду си, а четвъртата дразни всички.
Старият медиен вълк прекрасно знае, че взаимната угодия не е възможна, защото бързо води вестникаря до професионален срив. Така че не приема държавното отличие като някаква интифа за дълготраен мир и дружба. Такива неща като мир и дружба, особено в сферата на властите, бездруго траят от ден до пладне.
Нито властта, нито Тошо могат да бъдат заподозрени в едно нещо - наивност.
Главният редактор на "Труд" анализира въпроса за ордена с неподобаваща скромност, но и с несъмнена логика - наградата според него е не толкова признание на личността и професионализма му, колкото знак за пресата като цяло. Според него - важен и нужен знак. Защото ролята на пресата за изграждането на гражданското общество по време на закучилия се "преход" е незаменима.
Комай е така, защото какъвто и скепсис да има по въпроса с пресата, като се тегли една дебела историческа черта, скепсисът се топи. А ако над чертата останат усъмнени, е достатъчно да ги затворят тет-а-тет с четивото "Работническо дело". Като подъвчат пет-шест уводни статии от онова време, и ще им мине.
Докато пали пурата, Тошо убедено твърди, че да бяха другите производства в страната заработили като медиите, България вече отдавна да е цъфнала.
Той е гостувал в "Монд", във "Фигаро", в "Таймс".
- Те в нищо не ни превъзхождат - категоричен е домакинът. - Нашите журналисти са не по-лоши професионалисти...
Журналистът не е домошар
Характерната му черта е по-скоро работохолизъм, но не от ония - изнервените и изнервящите, а от спокойните. Най-много часове от живота си прекарва в службата. Сутрин към 10-11 е там, и докъм 8-9 вечерта. Отпуски почти не ползва, а като вземе, е за не повече от няколко дни.
Домът му също е място, където главно се работи. Обича повече да среща гости вкъщи, отколкото да ходи другаде. Свикнал е да сменя жилища. Така му се е стекъл животът. Четири пъти се е женил и развеждал, (два пъти за една и съща жена). По принцип оставя жилището с обзавеждането на бившата съпруга, наема си ново и почва отначало. Притежавал е панелки в "Хаджи Димитър" и "Люлин". В този апартамент е от 1998-а, купил го е в почти насипно състояние и за ремонт е дал горе-долу толкова, колкото и за самото жилище. Получило се е. Съветник по въпросите на мебелировката му е Бато Миладинов, но всичко си е избирал сам.
По стените висят колекциите му - събира картини и оръжия, но не се смята за колекционер-фанатик. Картините са аранжирани с усет, а имената респектират. Има платна от Златю Бояджиев и Дечко Узунов, от Цанко Лавренов, Светлин Русев, Илия Петров, Емил Стойчев и още куп други мастити четки. Обича да другарува с художници и познава почти всички. Ателието на Светлин Русев е наблизо и Тошо често му гостува. На една от стените виси красива икона. Като вижда къде гледам, Тошев пояснява:
- Автентична е, самоковска школа. Много си я харесвам.
Колекцията му с картини
е започнала с едно платно, което му подарил преди много години неговият колега по перо и "Труд", писателят Димитър Шумналиев. (Сега гл. редактор на "Нощен труд"). После това платно се изгубило при местенето от "Люлин".
Но естетът Шумналиев му нарисувал и подарил други.
Докато се заплесвам по сбирките с оръжие край красивата камина на рожденика, се чудя как така Тошо Тошев се е развеждал, изоставял жилища, купувал и обзавеждал нови и не личи това да му е съсипало нито нервите, нито кариерата.
Дори май напротив. Но се колебая как да го попитам по-деликатно...Сигурно по стар журналистическо-писателски навик той схваща какво мисля, и изпреварва:
- Всеки развод е едно погребение; само силният човек може да го направи.
И ми напомня един разказ на Георги Марков по темата. После добавя:
- Разводът също така и зарежда;
почваш всичко отначало, мобилизираш се. Поне при мен е така.
Има трима сина от браковете си - Радослав, Ангел и Васил, и една доведена дъщеря - Елиза. С бившите си съпруги и родата поддържа свястни отношения.
А разводите на Тошо са популярни отдавна. В края на 80-те живеел в гарсониера с голяма рода. Толкова тясно им било, че за работа вкъщи не можел и да помисли. Отишъл при тогавашния кмет на София, Стефан Нинов, да търси варианти. Нинов му рекъл:
- По-голямо или второ жилище сега няма как да стане. Но имаш право на ателие, като член на Съюза на журналистите... Да ти дам едно ателие, че като се разведеш след 3 години и те изгони жена ти, да има къде да живееш.
Смеем се; аз - малко недоверчиво, Тошо - от сърце.
И добавя, че Нинов познал напълно. После, без да бърза, припалва загасналата си пура.
Той е чевръст и внимателен домакин
Става, показва, обяснява, шегува се - жизнеността му е заразителна, а гостите му вероятно се усещат не само в материален, но и в психологически комфорт. С един жест или две думи прави настроение.
Разглеждам внимателно окачения на стената винчестер, модел отпреди Кримската война, и пипам другите пушкала и саби.
В този момент му звънва мобилният телефон. Без да искам, подслушвам:
- Ами може нещо според службата - някоя пушка. Или пистолет! Аз съм готин човек, колекционирам оръжие.
После обяснява:
- Свинаров беше, пита какво да ми подари за рождения ден...
Над подреденото и удобно бюро в една ниша на просторния хол, преправена бивша стая, висят прекрасни рисунки - на Бенчо Обрешков, Ненко Балкански, Жан Тингели...На това бюро Тошо Тошев пише - не само журналистика. Преди две години той издаде романа "Страх", а сега подготвя нова книга, с документалистика и размишления. Срещал е кого ли не от най-силните на деня, среща и днес всеки ден, и описва тези неща...
- Дразни ме това,
че повечето ни политици са случайни пеперуди,
продължава той, докато седим край почти необхватния телевизор. И обяснява, че не обича непрофесионализма във всичките му проявления, дори когато става дума за политици. В зрелите страни политикът, дори когато падне от власт, продължава да се занимава с делото, което умее и на което му лежи сърцето. Ходи като пратеник тук-там, чете лекции...У нас най-често политикът е еднодневка, която никой не познава. После еднодневката изведнъж каца в парламента, осветяват я прожекторите, пърха над законите, ходи по приеми. Сетне отлита и пак - пълно отсъствие. Което обрича на незрелост. Дава ми пример с кръшни депутатки, за чиято красота аз се застъпвам, но Тошо не ще и да чуе. И ме убеждава по друг начин:
- Кажи ми кои бяха вицепремиери в Беровото правителство! Нали вицепремиерът е много важна фигура, която би трябвало цял живот да дълбае в бранша си - кои бяха, къде са сега?
А де. Не помня. С напън се сещам само за един фотогеничен и приказлив младеж, но не и за името му.
- Това имах предвид - тържествува Тошо. - Кой помни вече Матинчев, Неев и младежа Карабашев, а?
Около 2000 депутати и 200 министри са минали
през властта по време на прехода, изчислил е главният редактор. И случайността на това минаване го дразни. Един негов адаш от царската партия и една наедряла депутатка са първите, които му идват наум като примери за брауновото движение в политическата ни класа.
То аз и някои правителства почти не си спомням - подхвърлям. - А аз съм сменил вече 10 правителства - вметва Тошев.
И се сеща за един тежък разговор в Правителствената болница. Дошъл министър-председателят Иван Костов. Седнали отвън. Три часа приказвали и накрая диалогът станал напрегнат и неприятен.
Командира натъртил:
- Ти не забравяй, че съм все пак Министър-председател на тази държава.
Тошо казал:
- И ти не забравяй, че си ми десетият министър-председател...
По огромния екран на телевизора глухонямо се гонят играчи и си подават топката...Колко от тях са звезди, и колко - статисти, мисля си.
А дали това ефемерно дело - журналистиката, е по-стабилно от политическия градеж?
- Журналистиката е велика нескромност,
подхваща темата Тошо. - И затова журналистът трябва да се стреми към постижимата перфектност. Не може този, който със слово изгражда или разрушава репутации, да си позволи да бъде немарлив...
Обяснява как на планьорка във вестника е прието колегите да си коригират дори произношението. И никой не се сърди. И него го коригират - и той не се сърди. Спомня си, че произнасял неправилно думата "училища" - с ударение на последната сричка. Академик Топенчаров го научил, че при думи с такива суфикси трябва да равнява съмнителното произношение по думата "читалища" - не звучи ударено на последната сричка, нали...
В редакцията всички си говорят на "ти", а думата "заповед" не съществува, продължава той. И въпреки това графикът е железен, а дисциплината - по-сериозна от предприятие с военно производство. Питам това не води ли понякога до недопустима фамилиарност. Тошев отсича - никога. Всеки си знае отговорностите, а самият той може да е достатъчно убедителен, когато трябва.
- Моля например еди-какво си да е готово в 16.10, и винаги е готово - подсмихва се Тошо. - Вестникът е колективно дело, не можеш да играеш сам, не можеш да играеш за себе си. И наистина е огромна власт и отговорност. Ако няма синхрон и сработване, просто нищо не върви.
Изглежда умее да помага за сработванията, след като у дома му живеят куче и котка, и то в мир.
Мит е, че кучето и котката се мразят,
смята Тошо. Той винаги е имал и куче, и котка едновременно. Сега котето му е късокосместа британка и носи съответното име - Тони Блеър. Кучето е млад лабрадор, и има две имена. Според Тошо е Джони, според съпругата му - Франко. Джони-Франко обаче си знае и двете имена и не дава вид да възразява срещу разнобоя. Двете хайванчета не само се търпят, но и другаруват.
Докато разглеждаме портретите на синовете и родителите на рожденика, окачени над бюрото му, подпитвам какво прави в свободното си време. Книги ли чете, на лов ли ходи, карти ли играе...Или си угажда - с манджи и други кефове.
- Няма да те лъжа, за четене на книги не ми остава време. Много работа имам. И без това времето ми като главен редактор минава в четене. И в говорене.
Определено не е по кулинариите. Не умее да готви, може да пържи само яйца. Не е и капризен.
Често е на сандвич, особено в редакцията.
И денят му е абсолютно разграфен. Един-единствен път си взел отпуск от 20 дни, по-дълго не е почивал.
- Не мога без работата, почти така, както политиците не могат без журналистите - доверява ми той накрая. - Ние сме за политиците като въздуха и водата за всяко живо същество - цитира Тошо Георги Димитров. - Без нас няма да имат сцена и биха се чудили какво да правят...
Накрая излизам от индивидуалната "Красива България" на топ-вестникаря; потъвам в обикновената.
Тошо Тошев ги знае и двете, нямам съмнения в това.
|
|
|
|
|
|
|
|