Отиващата си година има едно безспорно качество - мина бързо. Няма обяснение за това ускорение на времето. Няма и кой знае колко възможности този усет да се аргументира. Сякаш вчера правихме преглед на отиващата си 2001-а и си пожелавахме по-добра 2002-а. Само като си помислиш - Новото време дойде преди 2 години, царят е премиер от година и половина, а Първанов - президент от една. Разбира се, споменатото качество има двойствен характер - от една страна, е добре, че нелепостта на настоящето минава на скорост, но в по-широк смисъл това е забързване към радикалното приключване с нещата въобще. Не казвам, че последното е лошо, но си давам сметка, че е източник на нарастваща тревога. Можем само да се утешим с факта, че в това отношение сме вече част от цивилизования свят.

Но да оставим настрана есхатологичните настроения и да помислим с какво ще запомним политическата 2002-а. Две са събитията, които мнозина биха посочили като най-положителни и важни - поканата за членство в НАТО и получаването на конкретна дата за присъединяването ни към Европейския съюз. И двете са в бъдеще време и не стоплят особено българското настояще - "туй наше вечно утре, утре, утре...". Те са свързани с тайната надежда, че все още има възможност да ни "оправят отвън" - ако не царе, т.е. свръхчовеци, то поне съюзи между свръхдържави. Тази надежда съдържа в себе си признанието за банкрута на българския политически опит.

Изминалата година като че ли проясни докрай този провал. През нея стана ясно, че



последното десетилетие е било едно реторично упражнение и нищо повече



Думи без последствия, фразеология без съдържание, клишета без смисъл - "демократична система", "пазарна икономика", "парламентарна република", "правова държава", "борба с корупцията", "борба с престъпността", "свобода на словото"...

Има още. През 2002-а окончателно крушира илюзията, че споменатите думи значат нещо, че според тях се определят принципите и правилата на обществения живот. Всички те бяха опровергани от конкретни скандали. Няма смисъл да се спираме отново на тях. Пък и едва ли могат да се изброят, без да се пропусне някой. Ще си позволя да посоча само един красноречив пример - искането на оставката на главния прокурор Никола Филчев. Поиска я Едвин Сугарев в открито писмо до министъра на правосъдието. На около двайсетина страници Сугарев описа престъпления, злоупотреби със служебно положение, както и сериозни свидетелства за психическата неуравновесеност на Филчев. Висшият съдебен съвет - органът, който избира главния прокурор, му предложи да си подаде оставката, само че с мотиви, нямащи нищо общо с обвиненията на Сугарев. Оказа се, че според конституцията само главният прокурор може да разпореди разследване срещу себе си и на практика е недосегаем. Затова и висшите магистрати се хванаха за формални нарушения в работата на прокуратурата и написаха пожелателна декларация без юридическа стойност. Пак заради конституцията. Филчев не благоволи да се покаже лично и изпрати свой заместник, който каза, че шефът му "няма да се предаде". Така главният прокурор остана на поста си, въпреки че хората, които го бяха избрали, му препоръчаха да си подаде оставката.



Скандалното в случая е, че всички млъкнаха



за писмото на Сугарев. По него не се произнесе нито президентът, нито министърът на вътрешните работи, нито председателят на Народното събрание. Не се произнесоха и от прокуратурата. Повтарям, че в него са описани престъпления, които във всяка нормална страна биха помели цели институции. В България те не направиха впечатление на никого. Никой не посмя да ги опровергава, за да не се стигне до изясняването им. Никой не посмя и да заведе дело за клевета срещу Сугарев, въпреки че това би било най-логичното поведение за подобно деяние. Ако нещата в писмото не отговарят на истината, то мястото на Едвин е в затвора.

Това обаче няма да се случи. Всички предпочетоха да си замълчат. Включително и



проветреното СДС, което се измъкна с йезуитската формулировка,



че не може да се меси в работите на независимата съдебна власт. Да се бяха сетили за тази чистоплътност, когато активно се месиха при избора на главен прокурор. Доста поразии щяха да спестят както на държавата, така и на себе си.

Споменавам този случай, защото е много инструктивен за българската ситуация. На ключово място се поставя неадекватен човек, който започва да върши глупости и престъпления, и няма институция или сила, които да го спрат. Всички по различно време го ползват от конюнктурни съображения и по този начин съучастват в безобразието. Случаят с Филчев е АБСОЛЮТЕН СКАНДАЛ. Той показва, че в България няма и помен от действаща демокрация. Има олигархия, която бламира всеки опит да се наруши статуквото. Не случайно споменатият скандал е свързан с нарушеното чувство на справедливост. Тънката червена линия на прехода. Има негласно споразумение между политическите сили тази линия да не бъде прекъсвана. Пазят Филчев, защото пазят себе си.

Жалкото е, че ще бъде свален по чужда воля. Просто



в сметките на новите ни партньори от НАТО не влизат луди



и престъпници на ключови позиции. Любопитно ще бъде с какви думи родните политици ще излизат от положението. Но това са неща, които ще се случат през следващата година.

Що се отнася до тази, можем да кажем, че беше отвратителна. Годината на ченгесарския триумф. Не случайно тя си отива с друг грандиозен скандал, свързан с подслушване на журналисти, политици и висши магистрати. Годината, в която бяха наградени с най-високото държавно отличие един побойник над полицай, няколко доносници на ДС, контрабандист на оръжие и - забележете - финансов министър, по времето на чието управление беше натрупан външният дълг на България, а капиталите й - изнесени зад граница от отговорните работници. След 10-и същият бе финансов министър и в онази прочута Луканова зима, в която ставахме в 3 часа за мляко. Заслужава си наградата човекът.

В този смисъл можем да кажем, че през 2002-а нещата си дойдоха на мястото. В нея бяха уважени всички, които ни разказаха играта през така наречения преход, а царят навръх Коледа ни се закани, че ще ни довърши!

Дали все пак 2003-а няма да бъде година на гнева?