|
Значи във външен план - хвърчат шапки и рози. От самото начало на годината бяха направени отдавна очаквани стъпки за затопляне на отношенията с Русия и някои стари арабски партньори; появиха се дори мечтания за връщане на дългове. Късмет извадиха управляващите със затоплянето на отношенията към Москва след 11 септември, което направи възможно да се общува с тази страна без атлантико-морални угризения. Внезапно на хоризонта ни се появиха страни като Китай и Япония, които доскоро май никой не забелязваше.
Посещението на папата през май изигра важна роля в промяната на образа на България пред света. Спомнете си прочутата реплика на Сталин "А колко дивизии има папата?" Оказа се, че невидимите дивизии на Ватикана приближиха страната до НАТО и поканата за членство в Алианса увенча личните дългогодишни усилия на министър Паси. Като прибавим и това, че България зае временно кресло в Съвета за сигурност, а през 2004-а ще председателства Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, можем да кажем, че
страната възникна на картата
Не всички са така единодушни за ЕС. Безславният преход от формулата 6+6 към 10+2 се възприе като съдба - нито Костов, нито сегашното управление, нито който и да било българин можеше да повярва, че ще е възможно да си надскочим опашката; страни като Латвия и Словакия повярваха и ни надбягаха на завоя. В последна сметка нещата завършиха относително добре: ЕК заяви, че вижда приемането на България и Румъния като "цел" през 2007-а и, което е особено важно, подчерта, че правилата на играта няма да бъдат променяни след приемането на 10-те през 2004-а (т.е. новите 10 членки няма да могат да ни налагат допълнителни условия). Според обичая, вестта се възприе не с радост, а с тълкувания. За едни в това нямало особена изненада; за други с отчаян лъвски скок сме били хванали последния влак за влизане в ЕС; за трети и да ни вземат до десетина години, ЕС вече и без това нямало да е същият. Това последното мнение го чувам и по повод НАТО: "Абе щом взимат и България, тая организация не е вече същата..." Според израза на Гручо Маркс: "Пет пари не давам за такъв клуб, който би ме приел за свой член!"
Във вътрешен план обаче страната застрашително се олюлява. Темата НАТО беше съпътствана от подозрителна мобилизация срещу унищожението на ракетите СС - появиха се армии от еколози, които по никакъв друг повод не чуваме. Европа у нас се мисли в ключа на достойнството: въпросът е не какво печелим и губим, а "дали ще ни признаят за европейци". Та значи една
нова конвулсия на националната гордост стана "Козлодуй" -
нова Шипка на българската национална идентичност: искат да ни унижат, да ни превърнат в евтина работна ръка. Опозицията мобилизираше популистки енергии със заплахи за студ и скъп ток, за да се стигне до вота на недоверие през декември, който обедини в антиевропейски фронт заклетите врагове СДС и БСП.
За първите този необмислен ход беше своеобразно политическо самоубийство, защото ги лиши от основното съдържание на тяхната политическа линия. Защото какво остава от СДС, който вече не е най-активният и безрезервен евроинтегратор? БСП (която излезе на демонстрации с ВМРО срещу националните предатели) показа, че евроатлантическата й преориентация не е необратима. "Я вижте как се пазарят поляците, как тропат по масата...", повтарят ни малко като тия моми, дето никой не ги кани да танцуват, а те казват "Ако ми пусне ръка ще му ударя шамар". Не разбрахме кой точно е лидер днес на столетницата - рокерът Станишев или президентът Първанов, който сред скандалните номинации за орден "Стара планина" нареди министъра на финансите на Луканов (мораториума върху външния дълг, нали си спомняте...) Белчо Белчев. Към европейско ляво ли отиват или към патриотично дясно? Искат ли властта в момента или не?
Най-зле е самото НДСВ: не успя да се учреди като истински стабилна партия, едва удържа депутатите си, заплашвани и изкушавани поединично отляво и дясно. Неразбории като отмъкването на държавната субсидия от "мандатоносителите" веселяха пресата в продължение на годината. Коалиционни проблеми - от оставката на вицепремиера Паскалев до първия ясен разрив с ДПС по повод абсурдния закон за вероизповеданията, пораждаха катастрофични тълкувания. В последна сметка
социалният мир май се крепи на ефекта на приятната изненада -
я виж, държавата е още цяла, още сме живи...
Нямаше област без скандали. Матури. Европейски стандарти, изхарчени пари на Световната банка, които българският данъкоплатец един ден трябва да връща - в резултат дружен фронт срещу властта, родители и ученици дават под съд министерството. Културният министър Абрашев (за когото никой не знае какво точно върши) отива да слуша сина си в Брюксел на държавна сметка. Конфликт около финансовата децентрализация - на едната страна имперските амбиции на финансовото министерство, на другата - кметовете. Не само над провинцията, но и над столична община надвисва облакът на финансов колапс. После бюджетът се приема и някак нещата утихват.
Нататък: приватизациите. Не една, две сделки спрени с юридически хватки. В отчаянието си мнозинството стигна до там да обмисля закон с ретроспективна сила, а американският посланик изказа публични тайни за българската съдебна система, с което обиди патриотичния ни президент. Пак скандали, нова вода за мелницата на антизападниците и бранители на националния (или руски?) капитал. От една страна очевидно ни управляват аджамии, които допускат елементарни грешки; от друга СДС замени палатките и барикадите със съдебни дела, а БСП най-сетне се отърва от чувството си за вина.
След поканата за НАТО в Прага боят се обърна на смърт и на щик. Потресаващи разкрития на Сугарев за г-н Филчев, двамата се обвиняват взаимно в лудост, а Висшият съдебен съвет съветва Филчев да си подаде оставката, след като Конституционният съд му е отнел правото да коментира случая. Реформата на съдебната система е спряна като 4/5 антиконституционна. Накрая - традиционният скандал за подслушване, където не само жертва се оказа самият министър на правосъдието.
Да ви кажа ли как ще завърши всичко това? Без последствия
Междувременно бандитите се разхождат по-спокойно, сдружават се, но всичко в новото време е някак по-културно. Комунизмът и ДС официално престанаха да са проблем, след като отмениха закона за досиетата, а по БНТ г-н Кеворкян ни припомня емблемите и журналистическите похвати на онези времена. Да не би пък сега да е по-добре? Никакво жизнено равнище не се вдигна "незабавно и несимволично", а от преходния период на социализма през прехода към демокрация сега навлязохме в преходните периоди на ЕС. Животът още малко ще почака.
Подобно разминаване между външна подкрепа и вътрешна непопулярност, което изяде главата на Костов, характеризира всички управления в Третия свят. Елитите зависят изключително от Запада, от чието име въвеждат правилата на глобалния свят у дома. Това обаче предизвиква недоволства и непопулярност. Едните падат, идват други, с по-радикални програми, но играта е същата. И така безкрай.