Вече имаме заслужили и незаслужаващи нищо имигранти. Полицията в Сицилия арестува 15 мюсюлмани, спасени имигранти от трафикантска лодка, по обвинение, че са изхвърлили 12 християни отвъд борда заради религиозен спор. Вероятно тази нова морална категория може да успокои съвестта на европейците за 22-те хиляди клети хора, загинали при прекосяване на Средиземно море от Африка към Европа от 2000 г. насам. Сега вече имаме невинни имигранти за контраст на виновните имигранти, добри и лоши имигранти, дори някой би могъл да каже лоши и по-лоши имигранти.

Можем да добавим тази нова категория към съществуващата йерархия на морална виновност. На бежанците се придава етично предимство пред икономическите имигранти, да речем, защото те бягат от преследване, а не търсят просто по-добър живот. В Африка пък на емигриралите се гледа като на съвременни герои, които се осмеляват да поемат голям риск.

Има два вида отношение към пристигащия чужденец. Едното е повлияно от усещането ни за благоденствие, корени се в емпатията. Това е импулсът да помогнеш. Другият е свързан с тревогата от недоимъка. Свързан е със страха. Това е импулсът



да затръшнеш вратата



Съвременната политика е доминирана и често сведена до икономика. Изходната позиция е идеята за конкуренция за изпосталелите ресурси. Затъваме. Отнемат ни работата или в най-добрия случай привилегиите. Това се усеща най-отчетливо в риториката на десните популисти на Найджъл Фарадж от ЮКИП, но е парадигма и за повечето традиционни политици, които са убедени, че така мислят избирателите.

Парадоксът е, че ние, британците, винаги сме се гордеели със състрадателност и съпричастност. Преди дни чух невероятната новина, че м.г. са раздадени 1 млн. пакета с храна във Великобритания, шестата по богатство икономика в света. Но тази статистика означава също, че обикновените британци са дарили 1 млн. пакета продукти в хранителните банки за нуждаещите се. Нашата реакция като нация на природните бедствия по света по традиция е щедра. Даренията за големите благотворителни кампания растат с всяка година.

Като нация се лутаме между страха и състраданието. Може би дори ги държим в постоянно противоборство в политиката си. Вероятно затова, въпреки писъците на консервативните ястреби, основните ни партии отиват на предстоящите избори с ангажимент към целта на ООН за отделяне на 7 пенса от всеки 10 паунда, които страната печели, за международна помощ и развитие. А в същото време за свой срам Великобритания



отказва да финансира



бюджета на европейската агенция за граничен контрол "Фронтекс", която с малобройните си сили от 6 кораба, 2 самолета и един хеликоптер патрулира Средиземно море, за да засече корабчетата с отчаяни африканци, които мечтаят да се доберат до европейските брегове.

Управляващата коалиция защитава решението си да не дава пари за спасителните операции с аргумента, че те създават "притегателен фактор" и привличат все повече африканци към морето като път към Европа. Почти всички имигранти, интервюирани от правозащитни организации, не знаят за съществуването на такива операции. И макар мисията на "Фронтекс" да работи едва с една трета от капацитета на операцията на италианското правителство "Маре Нострум", която бе заменена от тази на европейската агенция, броят на имигрантите не намалява, както би следвало според версията с "притегателния фактор". Вместо това миналата година броят им набъбна - с рекордните 170 000 души, успели да стигнат до Италия, и почти 9000 души само за миналата седмица.

Те са водени от



"подтикващ фактор"



- бедност, болести, война и разпадащите се държави в Либия, Ирак, Сирия, субсахарска Африка и напредването на джихадистите от "Ислямска държава" и "Боко Харам". Мрачна е иронията във факта, че в Ирак и Либия Западът ликвидира тираните Саддам и Кадафи, а в Сирия се опита да свали режима. Двама британски премиери - Тони Блеър и Дейвид Камерън, са ключовите фигури в тези действия.

"Ще бъдем до вас във всяка стъпка по пътя", заяви Камерън на Площада на мъчениците в Триполи и обяви, че либийците "нямат по-голям приятел от Великобритания". Тих смях в Либия. Цената на Блеъровата война в Ирак бе болезнено документирана от филма на Би Би Си "Убий християните", иракските християни днес са наказвани от "Ислямска държава" заради греховете на западните "кръстоносци". Всичко това показва, че всъщност ние имаме още по-голяма морална отговорност да помогнем, вместо да си измиваме ръцете от хаотичния вакуум, в който се намества най-злият вид на фундаментализма. Имигрантите не само не крадат нашите работни места, ние откраднахме техните, както и домовете им, дори живота им. Телата, които морето изхвърля по европейските брегове, са плавеите на нашата



провалена външна политика



Изборите във Великобритания са възможност да си припомним и възможните алтернативи. Въпреки всички приказки за затягане на коланите ние живеем в икономика на изобилието, и то в глобален мащаб. Трябва да си припомним, че имиграцията обогатява, а не води до обедняване - и икономически, и културно. Дори Италия се нуждае от повече имигрантска работна ръка, отколкото в момента използва, в подкрепа на застаряващото си население, макар че се нуждае и от помощта на останалата част от Европа, която да понесе част от бремето, с което тя в момента се товари.

"Отговорни сме да спасяваме животи", каза италианският външен министър Паоло Джентилони, призовавайки за международна помощ, защото 90 на сто от спасителните акции се поемат от италианския флот. Британският флот, който с готовност изигра ролята си при бомбардировките на Либия, откъдето сега бягат мигрантите, не прави нищо. Следващото британско правителство трябва да промени това.



*Авторът е гост-преподавател по публична етика в университета "Честър".