Макар да съм само преводач, в тази писаница ще пиша за думите, за метафорите и за фонетиката на езиците. Френският посланик в София каза, че има гнили ябълки в българската съдебна власт. Добра метафора, но слаба; гнили ябълки са всички, облечени във власт, в България. Не съм шовинист, не мисля, че сме уникални, САЩ мислят, че са уникални, французите дали на света думата шовинизъм и думите, че всеки човек има две отечества - неговото и Франция. Немското "Дойчланд юбер алес" ми е симпатично, понеже във втория куплет се говори за вино и жени. Мелодията е от Хайдн, думите на Хофман и са зов към единение на немците от ХIX век. Марсилезата е преработка на Ектор Берлиоз през 1830 г. Думите са кръвожадни - зоват французите да напоят земята си с мръсната кръв на австрийците.

Като слезеш на жп гарата в Страсбург, погледни хубавите страсбуржоазки, Les Belles Strasbourgeoises . По реката плуват лебеди, на кейчето има лодка за разходка с надпис La Belle Strasbourgeoise. Ако те интересуват медии, влез в медиатеката. Mediatheque Andre Malraux. Много е хубава и скучна. По-интересно ми беше в Дака и в Читагонг да нося куфарите на Малро. Хубави кожени куфари, но без колелца и сякаш пълни с камъни. Знаех, че Малро, преди да стане министър на културата на Дьо Гол, е бил в затвора за кражба на музейни каменни скулптури, но не смеех да го питам. Съгласявах се, когато ми обясняваше, че метафорите са работа за поетите. Аз един стих не съм написал през живота си. Пиер Данинос се присмиваше на метафорите в устата на политиците. Филип Бувар, казваше prose ministeriele, министерска проза за метафори като "Франция беше на ръба на пропастта, но направихме крачка напред." Чини ми се, че "социализмът" ни доведе до ръба на пропастта; при "демокрацията" направихме крачка напред.

Розовата пантера Пинко драпаше няколко крачки в празното, докато полети в пропастта. Аниматорите казваха без думи накъде вървим. Смеех се. На кинофестивала в Монте Карло не се пазарях и не се смеех. Гледах епизодите с каменно лице. Hanna-Barbera Productions, дистрибуторите на Pink Panther, се отчаяха от мен и преполовиха цената. Продължавах да гледам тъпо, докато снижиха на 7%.

Най-тъпите метафори са на Чърчил: "Ще сринем София със земята и развалините ще засеем с картофи." Това съм казвал, но прочетете неговата метафора. "Частично ще съхраним златния еталон. Валутите - като кораби швартовани на завет откъм подветрената страна на кея - само лекичко ще се поклащат." После финансистите измислиха метафората за "Змията в тунела". "Валутите ще се движат, но като змия, лазеща в тунел, не много нагоре и надолу." Прав беше Малро, че метафорите не са за всяка уста лъжица. А ако те влече да пишеш, не се записвай в Литературный институт в Москва, нито на курсове по creative writing, творческо писане. Вредно е.

Миналата сряда показах картинка как над черноморските води димят комините на руския броненосец, който обстрелва Варна. Благодаря на форумците, които ми пратиха музикален поздрав; и аз ще ги поздравя, но с какво, какво...? Със Smoke on the Water на "Дийп Пърпъл?" Прекалено образно. Я по-добре една белогвардейска "шутка". Тя е руско-английска, неразбираема за англичани, които техния си език не могат да говорят, камо ли чужд. The French don't care what they do as long as they pronounce it properly / Arabians learn teir Arabian / Hebrews learn their backwards / But use proper English and you're regarded as a freak / Why can't the English learn to speak? Сетихте се; това е арията на професора по фонетика Хигинс в мюзикъла My Fair Lady по пиесата "Пигмалион" на G. B. Shaw. Едни приятели в Ню Йорк се спукваха от смях как им казали по телефона The First Shitty Bank, hold the line. Когато First City Bank "аутсорствала" телефонните си услуги в Бангалор. Там в едно дюкянче за подправки се зашеметих от уханията, пък сега outsourcing of services ме зашеметява.

Има един разказ на Чудомир "Павел Иванич Качулката". Как белогвардейците не научават български. На нас, малките народи, по ни се удават езиците. Но и гърците са малък народ, а когато берях смокини и ги пусках в престилката на леля Змарайда и клонът се откърши и аз тупнах в престилката и смачках смокините, Змарото каза: "Дзимо, Дзимо, за нисто не ставаш". Не научих гръцки, да ми светне, че метафора значи пренос и на камиона, който ти пренася покъщнината, мебелите, може да пише "Метафора". Белогвардейките наемателки във варненската ни къща четяха книгите на баба ми Венета. Те били имали - ехе, много големи семейни библиотеки, но ги оставили в Питер (Ленинград) Санкт Петербург.

ПетерСбург, настоявах аз, щото знаех френски от майка ми, а в училището в Брюксел ни учеха и на английски, езикът на търговията. Но с рускини не можеш да спориш, всичко друго можеш да правиш с тях, но "это не повод для знакомства", ще говориш на "Вый". Белогвардейките бързо ми запушваха устата. Аз като знам английски, знам ли, че на прием при английската кралица на вратата стоял Zeremonialmeister, тропвал с жезъла си, обявявал кой влиза. За графовете Лонгинов, Стронгинов и княз Путятин тропнал три пъти и се провикнал Long-enouogh, Strong-enough, Put-it-in!

От приличие казах, че княз Путятин бомбардирал Варна, но форумните историци не оцениха моята стеснителност; аз в БТА израелския министър Ебан го пишех Еван. Я да успокоя и форумеца, който се възмути, че поместих снимка на разбомбеното ми жилище срещу "Попа". Откраднал съм бил авторски права от фотоархива "Изгубената България" на Пейо Колев. Фотоархивът е на Пейо, но апартаментът си беше мой. Наследствен. Както беше и къщата, и Траката във Варна, и землището между Цариградското и Дървенишкото шосе в София. Не се занимавам с реституции. Било, каквото било.

Важно допълнение към предишната моя писаница. Разказах, че руският боен флот бомбардирал Варна. Ала не казах политическите последици. "Камбана" и други български вестници се възмутили от руското вероломство. Вероломство, щото сме една вяра. Българското правителство преименувало храма "Александър Невски" в София на Съборна църква "Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий". Едва след края на Първата световна война, през 1920 г., името на най-големия ни православен храм било възстановено. Приятелят ми Петко Бочаров понечи да оспори по една телевизия що храмът се казва "Александър Невски", но репортерките пеперудки своевременно прекъсват опасността някой да каже нещо по-интересно. Съзирам в далечината вероятност за повторно преименуване на храма, ако Путин продължи да мачка България по линия на енергетиката и по други линии на двустранния обмен. Путин да знае, че русофобските глупости не ги казват българите, а Бойко Борисов и неговите министри службогонци, които се дупят на НАТО. Путин да не се прави, че не знае, че и в Русия има службогонци.

Съжалявам, че не говоря толкова езици, както се говореха в къщата, която дядо ми Димитри построил във Варна благодарение на кюмюрджийската си гемийка. Къщата беше на улица "Рила", преди да стигнеш до Военната болница - сега там има грозен жилищен комплекс. Няма го и крайморското кръчме "Траката" на вуйчо Тракидис; останало му само името. Там баба ми Венета ни завеждаше с файтон, позволяваше ни да ядем пържени попчета, но нищо с мляно месо; тя знаеше, че вуйчо Тракидис събира от чиниите остатъците от неизядените пържоли и ги смила заедно с каймата за другия ден. "Маминко, хайде пак при вуйчо Тракидис". Не зная "маминко" русизъм ли е, или е варненски диалект. Под асмата в дворчето маминка поднасяше на комшийките кафе, на белогвардейките чай. Даваха и на нас, ако първо си изпием млякото. И сега като ме питат чай или кафе, аз казвам: Първо чай, после кафе с мляко, после пак чай. Някои неща от детството ти остават за цял живот. Кафето се сипваше от джезвенца във филджанчета, чаят от голям тулски самовар във високи водни чаши, втъкнати в сребърен обков с дръжка. По икиндия, сиреч преди залез слънце; нямаше английски глупости като файв-о-клок, summertime, друг time. Маминка Венета от остров Лезбос живяла в Кюстенджа, после в Одеса. С белогвардейките говореше на руски и френски; с комшийките на български, турски, гръцки и румънски. Не бяха високоинтелектуални разговори, а как се прави сладко от смокини, каква беля направили децата, такива работи. Сестрата на Маруся, вече госпожичка, ни издаде, че Маруся и аз сме докопали "фоката" със сладко от рози и сме се надрискали. Това беше вярно, това сладко действа слабително. Аз гузен мълчах, Маруся искаше да нарече кака си издайничка. Затропа с краче и се разкрещя на език, който не беше нито руски, нито български: "Боклук момичка!"

Да се срамувам ли, че имам и гагаузка жилка. Шопите са велики в метафорите. "Защо ги ручахме жабетата" е най-хубавата метафора за българския преход. "Че те бием от тука до утре" свързва време и пространство, Айнщайнова релация. Шопският инат е дипломатичен: Я не знаем как е, ама и така не е. Пък гагаузите... Казвам, че е така, ще ми ядеш гъза, ако не е така, казал в кръчмата един гагагуз на друг. Ще го ям, казал другият. После първият доказал, че е прав, извадил ножа, отрязал мръвка от задника си, другият го изял пред всички и доказал, че е мъж, който си държи на думата. Ако оспорващите моите писаници за гърмящите играчки бяха мъже, щяха да ми ядат гъза. Хайде със здраве, че много галантно стана.



Дзимо copyright