|
И да не си помислите, че някой наскоро го е решил или е открита тайна вратичка в закона. Не. Просто за пореден път бе извадено едно решение от октомври 1994 г., прието от тогавашния парламент.
Истина е, че с въпросния документ депутатите по онова време съвсем неочаквано определиха, че сведенията за "организацията, методите и средствата при изпълнението на специфичните задачи на органите на ДС" не са държавна тайна. В същото решение бе записано, че не следва да са секретни и "агентурната информация на тези органи", отнасящи се или свързани с периода до 13 октомври 1991 г.
Предложението за гласувания документ тогава дойде от депутата от СДС Любомир Павлов, който сега е шеф на Общинска банка. След приемането на решението се разгоряха кратки спорове за неговата валидност и практическа ефективност и после бе напълно забравено.
След това
винаги бе вадено в удобни политически моменти
и все с обвиненията, че не било спазено и че тъмни субекти не зачитат волята на българския парламент, и с твърденията, че щом не е отменено, то е валидно и действащо. Така бе през 1994, 1995, 1996 и през 2003 г.
Ще оставим настрана чисто юридическите спорове за въпросното решение. Защото по същото време бяха приети куп други закони пак от парламента, които не само напълно го обезсмислиха, но направиха и така, че евентуалното му изпълнение да носи след себе си най-строга наказателна отговорност и дори години затвор.
Думата ни обаче тук не е само за закона, а за морала.
Защото всички тези гласовити сега радетели за прозрачност в обществото, заклеймяващи "грозната сянка на ДС във властта", пропускат цели четири години.
СДС бе на власт цели 4 г. И ако искаше не само щеше да изпълни решението на Народното събрание от 1994 г., ами можеше да приеме още 166 такива.
Защото
негови бяха парламент, премиер, президент,
министър на вътрешните работи, директорите на разузнаването, на контраразузнаването, шефът на Държавния архив и изобщо всички, от които зависеше отварянето на досиетата.
В ръцете им беше цели 4 години и целият архив на Държавна сигурност и само за няколко дни можеха да го направят публично достояние на цялото общество.
Но какво всъщност се случи?
Първо през 1997 г. бяха извадени само 2 дузини имена на хора, които са били щатни и нещатни на бившата Държавна сигурност. Абсолютно избирателно, с чисто политически мотиви. Ударено беше почти цялото ръководство на ДПС, което в онзи период се беше превърнало в кръвен политически враг на СДС.
След това дойдоха 2 години, в които не беше направено абсолютно нищо. Затова обаче "призракът на Държавна сигурност" служеше почти постоянно като оправдание за това или онова управленско безсилие. После дойде комисията "Андреев". Бяха обявени повече от 200 души, които са били щатни и нещатни сътрудници на ДС. Разсекретени обаче бяха само 2 досиета - тези на
аниматора Доньо Донев и на радиожурналистката Божана Димитрова
И толкова. А по закон трябваше на всички обявени. Затова и оправдание от вида "поне се опитахме да направим нещо", не минават. Защото няма нищо по-лошо от лъжата, освен половинчати истини, полуистини и някакви словесни сенки.
Всички от онова управление трябва да отговарят на куп въпроси:
Защо действаха избирателно и удряха с темата за досиетата само по политически врагове? Защо, когато твърдяха, че обществото трябва да прочете страницата "ДС", в същото време я четяха тайно само те? Трябва ли всичко това да означава, че самата тази политическа конфигурация или пък нейните най-отговорни представители са били зависими от ДС? Или пък, че може би още са зависими и затова са толкова гласовити? Като са знаели, че тази работа с досиетата може да е проблем за членството в НАТО, защо самите те не са свършили необходимото? Защо, когато твърдяха, че имат данни за извършени престъпления от ДС, не изпратиха материалите на прокуратурата?
Не, не е толкова къса паметта на хората.
|