Когато един интелигентен, интересен, очарователен, красив мъж в бял костюм обърне върху си чашата с кафе, той става само по-симпатичен на аудиторията. Защото проявява слабост. Става ни по-близък, като е снел лекото подсъзнателно напрежение, което изпитваме към чаровника. Когато обаче се самозалее един посредствен, скучен, некрасив сивушко, той не само не събира симпатии, ами пряко увеличава чувството ни на досада: не стига другото, та мухльото се и оля!..

Какво да се прави? Светът е несправедлив и на имащите ще се придаде, а на нямащите се взема и онова, което имат...

По време на геополитическа криза като иракската една голяма страна (Русия, Китай) само печели от недомлъвки, лавиране, непоследователност, хитруване. Просто защото в хода на разгръщане на кризата цената й расте. Различните страни на конфликта все повече се интересуват от нея. Все по зависят от крайното й решение.

Когато същото посегне да стори една малка страна - тя тутакси попада в положението на споменатия сивушко: всички изпитват отегчение и грабнали дебелия флумастер, радостно я зачеркват от всички възможни списъци, до които преди това тя с огромно усилие се е домогнала.

Това е първото правило, което добре трябва да си припомним като жители на геополитически дребосък: малкият няма право на бавна реакция, на неопределеност и суетене. Прибегне ли до тези оръжия на големите, той почти със сигурност губи. (Което за съжаление въобще не означава, че в противен случай печели.)

В този смисъл можем да поздравим правителството и парламента: те реагираха на американските искания бързо и еднозначно. Не пропиляха веднага шансовете чрез мудно непонятно поведение.



Но правилно ли реагираха по съдържание?



Защото също толкова еднозначно можеха да кажат: "Не. Ще изчакаме европейската позиция и ще постъпим, както Европа реши."

Три са, струва ми се, елементите на ситуацията, в които можем да бъдем относително сигурни:

1. САЩ изгориха мостовете си за отстъпления и ще ударят Ирак (освен ако по чудо Саддам Хюсеин не се махне сам). Ние, България, за първи път реално, несимволично нещо им трябваме като съюзник, и то повече психологически. И ако подкрепата не ни носи някаква сигурна "дружба", отказът 99,9% е равносилен на враждебност едва ли не завинаги.

2. Франция и Германия в някаква форма ще приемат и ще подкрепят удара по Ирак. Най-малкото защото изобщо ще са развили съществена алтернативна версия, по която да работят сериозно, отдавна и задълго. Идеята, че от емоции те с лека ръка и набързо ще пожертват неща като НАТО, ООН, ЕС, е глупава идея. Тяхната реакция има по-дългосрочни цели. Те използват много сполучлив от гледище на обществената подкрепа повод да покажат, че искат и няма да живеят в свят, в който САЩ просто командват.

И действително такъв свят е не само нежелателен, той е невъзможен. Макар да произвеждат между 1/5 и 1/4 от всичко на планетата, САЩ не представляват и 5% от нейното население.

Така или иначе Франция и Германия нямат конкретни политически цели сега, а по-скоро загряват за бъдеща игра. В този смисъл те нямат реална нужда от съюзници в момента. Достатъчни си са. Не казвам, че биха отказали покрепа. Но тя изобщо не е решаваща за тяхното положение. Просто защото нямат наболял тук и сега проблем, а и вече направиха необходимата им демонстрация, като в този смисъл постигнаха замисленото.

3. От горното следва, че правителството постъпва разумно най-малкото защото извършеният от него ход не носи в себе си обратимост, докато обратната позиция би била именно такава. Защото едно е да ти се намусят Франция и Германия, а друго да ти се разгневят САЩ. Както и едно е да ти се усмихнат първите две, а друго - да помогнеш реално на американците.



Можем ли следователно да бъдем доволни?



Не и ето защо:

Ние, българите, оставаме с вътрешното чувство, че страната ни се държи като помияр. Г-н Димитри Иванов ни го каза в очите. Европа, каза той, се състои от няколко страни, 8 пудела и 10 помияра.

Искам обаче дебело да подчертая. Нищо помиярско няма в това да си защитаваш интересите. Не нашето поведение ни кара да се чувстваме морално двусмислени. Това ни карат думите, и то - парадокс! - неизречените от нас думи. Ние сме прекалено дълбоко свикнали с наведената поза на сателит в съветската империя. Там беше задължително не само да постъпваш както реши началството, но и да славословиш това поведение като велико и високоморално.

Нищо такова не дължим сега. Сега спокойно можем да произнесем: да, ще подкрепим еднозначно САЩ, (1) защото искаме да сме част от Запада, (2) защото предстои тепърва да доказваме, че сме му приятели, и (3) защото те сега имат нужда от нас, което е рядкост. Но!

Но - трябва да продължим ние - ние дълбоко не сме съгласни с този начин на вземане на решения. Смятаме за неразумен сега действащия ред. Безпокоим се, че ако така продължава, европейският проект е застрашен. И т. н.

И не мисля, че подобна реплика би се възприела като досадна подробност. Даже напротив.

Същото важи и за нашите послания към Европа.

Остро трябва да разкритикуваме институционалната импотентност на ЕС да взема решения в кризисни моменти.

И ще сме прави, понеже и ООН, и НАТО и европейските институции са дрехи (форми), шити за съвсем друг свят. Отеснели, неадекватни, на моменти дори смешни. С което не казвам, че подобно на Айше стоим пред дилемата "Да къпем ли изкаляното дете, или да правим ново?"

Но къпането е наложително.



--------------

Други текстове от същия автор: http://www.Raichev.org.

За отзиви и коментари: A.Raichev@Gallup-bbss.com