Тръгвахме от Орловия мост към Радиото не по канала, а през Борисовата, стигахме до 45-метровата парашутна кула на ДОСО и се хвалехме: "Аз имам три скока ... Аз имам пет". Беше безплатно за ученици, даже ученическата си карта не показваш щом си с ученическа фуражка. Не бяха истински парашутни скокове: парашутът на рамка като разперен чадър слиза закачен на макара като асансьор. На горната площадка младшият инструктор ти препасва подвесните ремъци, закопчава карабинките, старшият проверява всичко да е наред и казва: "Скачай!" Отдолу съучениците те насърчават: "Скачай, бъзльо!". Жечо се колебаеше, инструкторът го бутна, после Жечо приземи правилно - първо петите, после претъркаляне през рамо, както ни бяха учили. След него аз, за да не ми се смеят, скочих от раз и опиянен от успеха забравих търкулването, друснах се на плаца по дупе и ми се смяха повече отколкото на Жечо. Измамно нещо е успехът.

Сега младите правят кайт-сърфинг(фотос 1). Суперспорт! Поезия като стихотворението на Валери Петров за хвърчащите хора.

По "Хоризонт" Петър Атанасов обяснява много хубаво за екстремните спортове. Ако отиде на логопед, няма да се мъча да го разбирам.

Иван Бакалов отишъл с фотоапарат в селото на Йордан Радичков Калиманица, но заснел само войнишкото паметниче и черквицата (фотоси 2, 3), откъдето не се вижда никакъв язовир, макар че Калиманица била изоставена, за да бъде завирена. Ако е инженерна грешка, разбирате защо е лафът "Като се знам какъв съм инженер, страх ме е да отида на лекар".

Така и не разбрах защо Кеворк ме вземаше със себе си при Радичков на улица "Шипка"; аз седях на масата и мълчах. В спомените на Димитър Иванов прочетох, че и той не се решавал да ме заговори, когато бил в шести отдел на Шесто управление на ДС. Невежите журналистки го наричат началник на ДС, казват , че Стефан Цанев отказал на Вежди Рашидов наградата "Златен век", понеже преди я дали на Димитър Иванов, не знаят, че не Димитър Иванов, а Стефан Цанев написа:

"Дзерджински/ Познат и внезапен/ С остър профил и остро име/ Се изправя като меч и заповед/ Чекистът е длъжен да има/ Хладен ум, защото куршумът поставя своята кървава точка/ Веднъж и завинаги/ Думите стрелят многократно и точно/ Горещо сърце - да бди непрестанно над свободата ... "

Премълчавам комсомолските възторзи на Блага Димитрова, защото я помня като хубавото и много добро момиче от уличката "Светослав Тертер" зад Полиграфическия комбинат.

Ех, поети, ех поетки* ... От небето ли сте паднали, че не помните Некрасов: "Поэтом можешь ты не быть/ Но гражданином быть обязан"

Иван изслушал Радичков как с детските си очи видял от небето над Калиманица да падат американски летци с парашути. Те може да са били същите, а може и да не са били същите, с които се сприятелих като дете в къщичката в разсадника в Борисовата и им помагах да засадят в триъгълник три фиданки да си спомням за тях, понеже те не можеха да ми дадат друго освен едно елключе от тяхната свалена "Летяща крепост" (фотос 4). В гората Иван засне трите фиданки, които бяха станали дървета с дебели стволове.

Сух студ, слънчев, безснежен зимен ден беше 20 декември 1943 година, когато телефонирах на Фроса Каблешкова, гаджето на кръстника ми поручик Димитър Списаревски, и Фроса каза: "Да, Джимо, Спайч паднал над Панчарево".

"Родно радио" пееше в "Детския час": "Сняг се сипе на парцали/ Веят бури, веят хали/ А отвън се чуй врабчето как се моли на детето/ Чик-чирик, чик-чирик/ Аз, дете, съм още жив, още жив и игрив/ Ако имаш ти сърце, то ми давай по зрънце."

Нямаше нито бури и хали, имаше врабчета, ясно небе пак и пак да бомбардират София - американците денем с фугасни бомби, англичаните нощем със запалителни - и баба ми Венета пак да мърмори, че времето върви по стар стил; Коледа е на седми януари - Божик в Македония - и тогава ще има сняг. Така и стана. След бомбардировката на 10 януари 1944 г. видях клавишите на моето пиано пръснати върху снега срещу левия хълбок на Попа (статуята на патриарх Евтимий). Фотос 5. Не беше кой знае какво пиано, "Фьорстер-Кремона", за разлика от камерния роял "Стайнуей", който после видях в апартамента на Иво Хаджимишев в отсрещната кооперация. Откъм "Попа" се зададе странна шейна. Пружинен креват, две дъски, подпъхнати под пружината, да се не влачи по снега, рамковите железа за плазове, майката и таткото с въжета през рамо теглят шейната, на която се накачули деца заедно с бохчи, тигани, сахани и един суфертас. После заприижда върволица от такива импровизирани шейни и продължи надолу по "Граф Игнатиев"

Шарен свят. И спомените ми шарени. Като продраната ми българска черга. За разлика от едноцветния мокет на плакатната "демокрация".

Оксфордските речници въведоха Post Truth като Word of the Year 2016. Преводачите се заблудиха. Не схванаха, че Post е от Poster (фотос 6), не е от латинското "след".

Poster Truth е "истината", която в България ни набиваха в главите стенвестниците със стиховете на поетите и поетките.

В Китай хунвейбините я набиваха истината със стенни дадзибао. За стенвестничната Post Truth Оруел написал "1984-та".

Този постер (фотос 7) от Забранения град ми го донесоха български момчета, които учат в Китай. Казаха, че ме четат и там, но какво пише на постера, е наша тайна.



* Не знам защо казвам поетки вместо поетеси и простакеси вместо простачки. Мъжете превъзхождат жените. По глупост. Сравнете стиховете на Стефан Цанев с комсомолския плам на Блага Димитрова.

DI copyright