Бойко Колев е роден през 1968 г. в София. Той е един от малкото български художници, които работят в областта на хиперреализма. Авторът е известен и като майстор в изработката на реплики на картини на автори от различни епохи - от Леонардо да Винчи и Рафаело до Ван Гог и Салвадор Дали. В авторските си картини обаче творецът залага на предмети и сцени от ежедневието ни. Последната му изложба, например, беше посветена на храната.





- Г-н Колев, над изкуството ви най-често слагат етикета "хиперреализъм". Вие съгласен ли сте?

- Хиперреализмът е едно течение, което е отроче на поп арта. Моите картини се вместват в този стил дотолкова, доколкото изобразените предмети действително са увеличени. При един стандартен натюрморт, да речем, плодовете са в естествени размери, докато при мен ябълката е метър на метър. Това се прави, за да се бръкне по-дълбоко в детайла, за да може реалността да стане още по-голяма реалност. В този смисъл - да, може да се каже, че съм хиперреалист, но това е твърде условно. Граници в изкуството не могат да бъдат поставяни. Аз се опитвам да надграждам предметния свят. Винаги търся метафората, загадката, внушението, увличам и зрителя в тази игра. Понякога това е осъществимо чрез заглавието. Има една картина на Рене Магрит, на която е нарисувана реалистично една лула. Надписът отдолу гласи "Това не е една лула". Последната ми картина представлява връзка от 7 стари ключа. Заглавието е "Къде е петият ключ?" Никой не знае кой точно е петият ключ, какво отваря той, защо го няма, изгубен ли е?

- Вашето образование не е свързано с изобразителното изкуство. Академичната школа липсва ли ви?

- Дотолкова, доколкото младите хора установяват контакти помежду си още в студентските години. Иначе към днешна дата мисля, че може би ми е помогнало повече това, че се учих от старите майстори, на които години наред правех реплики. Предпочитам този термин пред "копие", защото копието се прави кажи-речи в лабораторни условия, а тук са възможни незначителни разлики така, както музикантите свирят кавър версии. Винаги съм си задавал въпроса "Как е направена дадена творба". Това беше начинът да намеря отговорите.

- Докато правехте тази живописна дисекция на прочутите шедьоври, изненада ли ви някой от големите майстори?

- Много ме изненада Винсент ван Гог. Отблизо той съвсем не е толкова експресивен като техника на работа, с каквото впечатление оставаме от репродукциите. Ван Гог е изключително старателен художник, много точен, много дисциплиниран, много фин като цветове. С цел да ги възпроизведа изучавах и негови рисунки с молив и въглен. Те също са изключително прецизни като линия. Този художник е имал безкрайно уважение към белия лист и към чистото платно, искало му се е всичко да бъде максимално подредено.

- Правили сте реплики и на "Дамата с хермелина", на "Света Анна" и на "Богородица с младенеца" на Леонардо да Винчи. Кое ви порази у Леонардо?

- В Краков имах възможността да разгледам съвсем отблизо "Дамата с хермелина". Образът е като жив, той визуално има плът на човек. Това е изключително трудно да се наподоби. Няма как да се постигне, ако човек не потърси стари източници, описващи как точно е работил Да Винчи. Тук не става дума за прерисуване, а за пресъздаване. Понякога сполучваш, понякога не. Като анекдот разказвам случая, в който в един италиански сайт двама изкуствоведи бяха написали статия за Рафаело и като илюстрация сложили моя реплика. Бях много горд!

- Младите художници често скучаят пред творбите на старите майстори и се палят по модерните течения. Важно ли е познаването на класиката?

- Това е като да научиш нотите. Няма как да композираш без тях. Старите майстори не трябва просто да се познават, а задълбочено да се изучават на всички нива. Покойният режисьор Рангел Вълчанов обичаше да казва, че "добре направените грешки са изкуство". Когато си в един музей и гледаш Леонардо, гледаш Рафаело, гледаш Рембранд, Моне, Ван Гог... разбираш, че всички те по някакъв начин са нарушили правилата. Да, но за да нарушаваш правилата, ти първо трябва да ги познаваш, за да знаеш какво точно рушиш. Има и други автори, които не се отклоняват от естетическото статукво, те работят абсолютно академично, абсолютно професионално и са страхотни художници като техника, като усещане, като всичко... Но те не са световноизвестни. Затова големите музеи отварят залите си специално за млади художници, които под ръководството на преподавател прерисуват от оригинала, за да се учат. В нашите галерии също има майстори, които да послужат като учебник. Ярослав Вешин и Иван Мърквичка например са прекрасни като палитра, като пластика. Ненко Балкански, Иван Ненов, Пенчо Балкански - също. Един такъв опит по никакъв начин не би попречил на младите да използват високите технологии за целите на изкуството.

- Вие обръщате изключително внимание в картините си на материалния свят. С какво ви привличат обикновените предмети от нашето ежедневие в качеството им на арт обект?

- Когато една бучка захар е на масата, ние не я забелязваме. Но когато тя е изобразена с маслени бои и експонирана в рамка, тогава тя вече е натоварена с друг смисъл, със значение, което често дори ни изненадва. От друга страна, тези "мънички" предмети всъщност са "големи" сред нас. Те са ни завладели. И може би ние им служим повече, отколкото те на нас. Затова аз се опитвам да приближа зрителя към тези обекти, като ги изобразявам в размер и детайл много по-големи от реалното. Някак е прието схващането, че изкуството трябва да се гнуси от материята. Защо? Живеем в материален свят, материята ни помага - тъканите ни обличат, стъклото ни служи. Когато сме уморени, търсим опора именно в материята - в дърво, в метал. Затова и обръщам внимание на изследването на обикновени предмети. Тази работа - превръщането на реалните обекти в хиперреални, признавам, отнема изключително много време (и диоптри). Затова рядко правя изложби. И затова у дома нямам нито една своя картина.

- А в мазето?

- Моля ви, това е стара история... Имах един период, в който бях решил да нарисувам 365 картини - по една всеки ден от годината, която да изразява настроението ми точно в този ден. Малки картини 22/27см. Стигнах до 51 картини и ми омръзна. Аз не мога така всеки ден да мисля нещо различно. Предпочитам един ден да мисля, пък после една година да рисувам. Така че опаковах платната в едно фолио и ги свалих в мазето. Нахлули вътре крадци, откраднали някакви железа, отмъкнали и едно счупено видео, а картините само ги разопаковали да видят какво е това и ги върнали обратно на мястото им. После ми хрумна идеята да направя изложба със заглавие "51 неоткраднати картини", но така и не я осъществих. Сигурно няма и да го направя, понеже някак претенциозно ще излезе. Естествено, че крадците няма да вземат картините, за какво са им? Да беше някакъв кич, може би...

- Всъщност къде е границата между кича и изкуството?

- Тя е много тънка и минава между познанието и липсата на познание. Когато имаш вкус, ти няма как да направиш кич, а вкусът се възпитава чрез образование.