Някак незабелязано у нас мина една новина, която е исторически вододел. Освен това е пълна с - надявам се - позитивна, а не негативна символика. Макар че и второто е възможно да се открие.

Става дума за това, което стори 104-годишният Дейвид Гудал от Австралия. За който не знае, да припомня - г-н Гудал, учен ботаник, живеещ в град Пърт, прикован в инвалидна количка, но с ясно съзнание, не страдащ от неизлечима болест, нито от силни и непоносими болки, сам избра смъртта. Той събра пари от дарения, за да си плати евтаназията в клиника в град Базел, Швейцария. Там преди няколко дни прие вещество, поднесено му от медици, в компанията на свои близки, и след няколко минути издъхна. Причините за избора на Гудал са: животът вече не го радвал. "На моята възраст ставам всяка заран и закусвам. После седя и чакам да дойде време за обяд. След това обядвам малко и пак седя. Какъв е смисълът?", разказа столетникът на специална пресконференция няколко дни преди смъртта си. Преди самоубийството си всъщност, нека наречем нещата с истинските им имена. Преди



асистираното си самоубийство по-точно,



защото евтаназията е нещо такова.

Новото тук е, че законите в повечето страни по света са доста категорични срещу такъв начин за напускане на живота. Страните с разрешена евтаназия пък имат строги условия, при които е възможно човек сам да пожелае да си отиде и да му се помогне в това. И ги спазват доста сериозно. Първо, трябва да е решение, взето самостоятелно. Освен това трябва да има страдания, на които е невъзможно да се помогне, пожелалият евтаназия да е болен от неизлечима болест и т.н.

Случаят на Гудал не беше такъв. Случаят "Гудал" поставя въпроса за живота и смъртта и за нашата възможност да се разпореждаме с тях в нов контекст, пред нови законодателни, философско-етични и религиозни дилеми.

През цялата история на човечеството се е приемало, че с живота и смъртта се разпореждат боговете, а когато с тях се разпореди човек по своя воля, то е или престъпление, или грях. Или проява на власт от хора над други хора, зад която са пак боговете. В атеистични общества с живота и смъртта на хората са се разпореждали диктатори; днес приемаме това като престъпен произвол. Впрочем в прочутия телефонен разговор на Йосиф Сталин с Борис Пастернак през 1937-а Пастернак поискал да се срещне с могъщия партиен лидер, за да поговорят. "За какво?" - попитал Сталин, а като чул отговора: "За живота и смъртта", просто затворил телефона.

Животът и смъртта в някои общества са божествен и диктаторски прерогатив и личните решения на обикновените граждани относно дори



собствения живот дразнят авторитетите.



А колкото и да е личен, индивидуален, свързан с чисто екзистенциален драматизъм въпросът за евтаназията, той има и политически измерения. Тъкмо те са причина у нас той да замре някъде в парламента и да влезе в сферата на свенливото обществено мълчание. Допускам, че съвсем основателно страни с ниска вяра в съдебните и медицинските си системи не бързат със законодателство за евтаназията. И причината за това не е противопоставянето на Църквата, а тъкмо ниското доверие в съд и медицина, изобщо в институциите. Знаете ли в България колко самотни старци си отиват с печален, ужасен край - без грижа, почти вегетирайки? А някои слагат ръка на живота си по мъчителен начин. Знам няколко такива случая; съдейки по тях, допускам, че онова, което не знам, е също толкова зле, дори повече.

Дейвид Гудал у нас е все още невъзможен, защото акт като неговия в швейцарската клиника е истинското мерило за принадлежност към цивилизования свят, а не членството тук или там. Огромните опасности около един закон за евтаназията и евентуалните възможности за всякакви злоупотреби с него в страни с корупция и ниска институционална коректност правят Гудал герой, възможен само във високия спектър на съвременното цивилизационно разслоение. Ученият, който неизбежно ще остане в историята с постъпката си, беше заръчал да му пуснат Одата на радостта, докато се прощаваше с близките и с живота си. Тази песен, създадена по стихотворение на Шилер и музика на Бетовен, неслучайно е химн на Европа. Самият Шилер както в нея, така и във философските си трудове говори за всемирно братство, а за смъртта като нещо радостно,



ако е в угода на велика идея.



Пък идеята за достоен живот и достоен край на индивида е сред най-привлекателните идеи не само в ЕС, но и за всички велики умове в историята. Може би затова моя милост - инак голям защитник на родината и неин апологет, в акта на Гудал видях не само акт на осъзнат героизъм и достоен урок, но и точен показалец за институционална недостатъчност в много части на света. Уви - и у нас. Не за морална, а за институционална недостатъчност - на нас това ни е по-осезаемият проблем.