-------------------

Поетът Азиз Таш е роден през 1973 г. в Смолян. Следвал е арабистика и турски език и литература в СУ "Св. Кл. Охридски". В момента е докторант в катедра История на науките към Истанбулския Университет. От 1991 г. печата поезия, проза и преводи в българската и турската периодика. Автор е на стихосбирката "Повод за небе", превел е на български от арабски и турски редица класици, а последното му дело е превод на "Житие и страдание на грешния Софроний" на турски език.

На снимката Азиз е в джамията, изписана от дядо му Шакир -----------------------------

В детските ми години прекарвах повечето си летни ваканции на село с дядо Шакир и баба Емине. В тяхната къща, която се намираше в единия край на с. Мак* (Ардинско), се приготвяше най-вкусното турско кафе, разказваха се най-чудноватите истории за джинове и светци, и се пазеха най-интересните книги: като се започне от Корана и Библията (на османски) и се стигне до дебелата "История на КПСС".

Но най-ценното в тази къща беше дядо Шакир, който въпреки че бе учил само в начално училище, владееше османски, турски, български и руски, бе работил като съдия в другарски съд, общински служител, писар и пасталер, познаваше в подробности световната история и пишеше: с калиграфския си почерк (оставил отпечатък във всички местни джамии, та даже и в шуменската Томбул Джамия), редеше в тетрадки и тефтерчета научените от старите книги древни рецепти и магии срещу "всички болести освен смъртта", стихотворения и поеми, религиозни поучения, жития. Аз вярвах, че това са все тайни писания и често скрит на тъмно под кревата, се опитвах да чета и даже и нищо да не схващах - да ги преписвам. Едва след години разбрах, че тайните дневници са били предназначени точно за мен и братовчедите ми - внуците на дядо Шакир, а ето че им е било писано отчасти да достигнат и до читателите на в-к "Сега".

Откъсите, които публикуваме, дават представа за живота на турците по тези места в продължение на повече от 70 години.

----------------



В годините на Първата световна война (1915-1918) механизмът на живота съвсем излезе от строя - глад, скъпотия, безработица, немотия. В резултат бързо тръгна дребната и едрата престъпност, обираха къщи, крадяха добитъка направо от яхъра, та се стигна дотам, че в село само на неколцина им остана добитък. Малко или много, трябваше да се копае и да се работи по нивите, но да се намери с какво - беше трудно. Няма да забравя как през цялата година събирахме за горене съчки и пръчици, защото нямахме брадва.

Хляб нямаше; храните и някои други стоки за ежедневието се разпределяха в Каяджък (Димитровград) и се носеха дотук на гръб, където се преразпределяха сред хората повторно, по несправедлив начин. Никога няма да забравя как един ден дали на майка ми в с. Кючук виран (Мишево) 5 кочана царевица. Тези царевици се даваха по за 10-15 дни. Изпекохме си по една царевица, счукахме ги в голямата дървена чутура и изблизахме полученото брашно.



ххх

През 1916 г. баща ми ме заведе в с. Курт кьой, където го бяха главили за ходжа. Понеже беше период на промени, нощно време по селата обикаляха войници и полиция. Под предлог, че издирват престъпници, пребиваха до смърт невинни хора. Добре си спомням - беше през май 1917. Събраха всичките мъже от селото и взеха да ги бият подред. Биеха така, че където удареха, потичаше кръв. Беше просто невъзможно да не се уплашиш и да не заплачеш. Докато се извършваше това дивашко престъпление, видях даже един от българските командири да плаче...



ххх

Още докато беше в Курт кьой, баща ми започна да майстори надгробни камъни. А тъй като голяма роля в този занаят има писането, налагаше се да науча арабския "сюлюс" - печатен шрифт.



ххх

През 1921 построихме къща. Носех камъни на гръб. Времето беше горещо, тъкмо в разгара на лятото. Изпотиш се - после настинеш. По онова време и аз както почти всички ходех бос, особено летните дни. А зиме - с цървули. Краката - мокри. Още същата зима хванах ревматизъм. Нито доктор имаше, нито в къщи някой, който да разбира от тези неща...В крайна сметка тази болест ми остана за цял живот.



ххх

През 1922 г. отидох да работя в тютюневите монополи в Джебел. Даваха ми надница 25 лева, а килограм месо тогава струваше 4-5 лева. В двора на джамията, в една стая с нисък таван, където някога бяха живели двама ученици, сега живеехме 12 души. Колкото до храната, за яденето на 12 души - 50 г олио; хлябът - царевичен, донесен отпреди седмища от къщи.



ххх

През 1925 каменоделството вървеше добре, аз се занимавах с надписи и цветна калиграфия. Тъй като имах мерак да се захвана с литература, вземах пример от стиховете на Намък Кемал, Зия Паша и други поети и криво-ляво почнах да пиша. Запознах се с покойния вече Хафъз Хасан. Много ми помогна. Беше поет и знаеше арабски и персийски.

До месец октомври 1927 се занимавах с каменоделство и къщна работа. Нещата бяха влезли в някакъв порядък.



ххх

След земетресението през 1928 г. падна и силна градушка. Тютюневата реколта беше напълно унищожена. По онова време нямаше помощи от застраховка. В къщи бяхме 8-9 души, други посеви нямахме...В тютюневите монополи работата започваше с лятото и свършваше през есента. И пак - безработица.



***

През 1928, още с въвеждането на новата азбука в Турция, се захванах да се уча и на това писмо. По това време турците в България живееха почти свободно. В турските училища всички книги и вестници бяха на турски, а на български се учеше единствено "аз-буки"то.



ххх

В годините 1932-1933 положението в България стана крайно тежко. Безработицата прие такива размери, че водеше до неминуема безизходица. В тютюневите монополи плащаха на ден по 20-25 лв. Един хляб струваше 5 лева, работното време не падаше под 10 часа. Цените на тютюна оставаха същите.



ххх

Към края на 1933 г. бяхме ходили в Каваклъ (Тополовград) да търсим работа като пасталери. Къде на работа, къде без работа - там изкарах 40 дни, но онова, което преживях, не се поддава на описание. Ни пари, ни работа, ни легло; само сняг и духа североизточен вятър; всичко, с което разполагахме за постилки и завивки, беше един стар калъф за юрган, който носехме със себе си. Не ще забравя как там ни прие в дома си и ни храни цяла седмица, без да очаква нищо в замяна, един българин - Колю Девренски. Спаси мен и приятелите ми от смърт...



ххх

През 1934 г. турските организации в България бяха забранени, а имената на селата и градовете - сменени. По това време начело на правителството в България беше Александър Малинов от Демократическата партия.



ххх

На 1 август 1939 г. 16 души от село получиха заповед да тръгнат на път. Гладни и жадни ни откараха в Ардино. Тъй като световната война бе на път да избухне, бързаше се със строежа на казармите. Пет денонощия без храна и вода ни накараха насила да им работим.

Вечерта на 6 август 1939 г. ни вдигнаха и ни поведоха по пътя за Кърджали. Имаше хора, които от глад, жажда и безсъние падаха на пътя. Полицаят, който ни водеше, беше някакъв освирепял тип на име Неделчо. Падащите от изтощение той вдигаше с бой.

Някъде към 12.00 стигнахме на ж.п. гарата в Кърджали. Туриха ни зад една телена ограда. Нямаше сянка. Мокрите дрехи изсъхнаха и взеха да ни парят. Ни хляб, ни вода...

Влакът, който пристигна в 8.00 ч. вечерта, беше пълен с такива като нас. Вагоните бяха конски, със затворени и запечатани врати... Успяхме да се видим един друг едва на сутринта в Карнобат... На гара Лозарово ни свалиха и можаха най-сетне да ни дадат по парче хляб. През онзи ден вървяхме пеша чак до вечерта, за да стигнем най-после до Зайчар , където щяхме да останем близо 25 дни. Храна ни даваха, но докато работехме, непрекъснато ни охраняваше един въоръжен войник...

Беше краят на месеца. Получихме вестта, че германската армия е нахлула в полското пристанище Гданск. С което и започна Втората световна война. На 1 септември 1939 получихме заповед за освобождаване и този път вече с пътнически влак се върнахме в Кърджали.



ххх

Много хора използваха тръстиково семе, семена от диво просо и сорго, които макар и вредни, ставаха за ядене. Стигаше се дотам, да белим кората на брези и орехови дървета. Наред с това продължаваше и ангарията. Турците биваха измъчвани до краен предел. Биеха ги и ги караха да вършат черна работа.



ххх

През 1943 извърших работите по изписването на надписите и орнаментите в джамията на село - понеже можех да изписвам надписите, които се бях постарал да науча още от малък, докато работех в монополите и когато ми оставаше свободно време.



ххх

И тъй, доживяхме до преврата на 9.IХ.1944. След това се наложи да работя на обществени начала в политическите и стопанските дейности на селото. В замяна на това новото правителство ми помогна за някои работи. Купонната система продължаваше. Тъй като не бях свикнал да стоя без работа, не се отказвах да работя тютюн и друга домашна работа. Не помня в свободното си време да съм спирал да чета и пиша дори и за ден...



ххх

... Нощта на 12 срещу 13.03.1985 в 03.00 ч. звездата, която видях, е вероятно Халеевата комета. Премина от запад на югоизток...

---------------

* Преди столетия, когато върху останки от (вероятно) генуезко селище тук се заселили първите няколко турски семейства, мястото било наречено с арабското Макбул, трансформирало се с времето в Мъкмъл, което на български ще рече "приет добре, харесван".

Тази колония от десетина-петнайсет души била привлечена в силно обезлюдения тогава район на Източните Родопи от данъчните облекчения, с които османското управление поощрявало преселниците от Мала Азия.

След изселническата вълна, започнала през лятото на 1989 г. и продължаваща, макар и със забавени темпове, и досега районът отново се обезлюди. Миналата пролет и последното семейство, опитващо се да живее в едно от 11-те махали на село Мак, се премести в близкия град Джебел.