През 1989 г. списание БТА "Паралели" за пръв път публикува договореностите от Виенската среща, според които държавите от Източния блок поемат ангажимента да спазват правата на човека. Ахмед Доган и мрежата му по затворите разпространяват позиви - намират начин да ги напишат и изнесат вън от килиите. Съкилийник на Доган - българин с прозвище Мамито, организирал канала за изнасянето и изпращането им до западните радиа. Радио "Свободна Европа", Би Би Си, "Дойче веле" излъчват призивите за демокрация и за протестни демонстрации в цялата страна, които трябва да се състоят на 22 май. Датата е била така избрана, за да не се помрачат честванията за Деня на славянската писменост и култура.

Дни преди това обаче в Джебел е заловен главатарят на местните противници на "възродителния процес" Исмет Панишев-Паниша. Държавна сигурност пък е узнала за готвените протести. От седмица текат и безсрочните гладни стачки на над 100 души. Джебелчани не искат да чакат нарочената дата.

На 18 май в родопското градче умира един от най-уважаваните възрастни турци - Местан Агата. Погребението трябва да бъде на следващия ден. Паниша е в ареста на милицията. Всички жени от неговия квартал са се струпали в тиха обсада пред милицейския участък - ха се чуе, че е бит, ха са взломили управлението.

На 19-и сутринта него го връщат у дома. Междувременно през нощта ние обикаляхме от къща на къща и в Джебел, и в селата от общината, за да обясняваме, че всички трябва да бъдем на погребението на Местан Агата. И че погребението е, общо взето, претекст за струпването ни всички на едно място.

Така на 19 май в центъра на Джебел се събраха над 10 000 души. А погребението се превърна в масов мирен протест на турците. Тогава ние първи скочихме с исканията да ни бъдат върнати незабавно рождените имена. Огромното шествие мина да поздрави гладуващите в революционния квартал "Изгрев", а и пътят към гробищата минава оттам. Научихме, че войската и милицията са получили заповед да стрелят на месо. Водачите на протеста разпоредиха вечерта да се приберем по домовете си, а на следващия ден към 10 часа пак да излезем на площада.

Същата нощ Джебел беше блокиран, пиле не можеше да прехвръкне. Не остана къща, от която да не изведат някого с бой - и хайде в участъка, пак побоища, кръв...А после ги изхвърляха някъде из улиците. Много мъже получиха инфаркти. Други ги увиваха в пресни овчи кожи - да зараснат раните от побоищата. На лекарите беше забранено да дават първа помощ на пострадалите и да се грижат за тях.

На 21 май 1989 г. България отвори границите си. Не за свободно пътуване и туризъм, а за принудително екстрадираните, за "враговете на народната власт и генералната линия на БКП". Паниша беше качен на първия влак за Виена. Прогониха първо лидерите на протестите, интелигенцията беше изметена до крак. Затова над 30-хилядната тогава община Джебел сега наброява едва 8 000 души население.

Но колкото и малко да сме останали тук, винаги на 19 май на същия този площад се събираме, за да поменем жертвите и горчивото си минало. За този ден пристигат изгонените, идват от Швеция, Австрия, Германия, Турция. И си отиват пак - в чужбина, където не е у дома, но с мисъл за България.