|
Хасине Шен е родена през 1971 г. в Кърджали. Завършва гимназия в родния си град през 1989 - годината на "голямата екскурзия". Заминава за Турция, там завършва специалността "американска култура и литература" в Истанбулския университет, после става магистър, асистент, а в момента разработва докторат.
---------------
Да напуснеш ненадейно страната, в която си роден и отраснал и да попаднеш също така ненадейно в чужда за теб среда неминуемо води до едно двойно отчуждаване, двойно дистанциране и двойна загуба на чувство за принадлежност. Това усещане за двойно наказание, макар и много болезнено отначало, дарява все пак изгнаника с изключителната способност да преформулира постепенно идентитета си и чувството си за принадлежност като ги гради на междинната територия между двете страни, старата и новата, и да приеме тази ничия земя за най-важното измерение на своето "аз".
Този, който намира за хубава само собствената си страна, може да се счита за неопитен в живота; този, който смята всяка страна за своя, може да се определи като силен; но само за този, който вижда целия свят като една непозната страна, може да се каже, че наистина е опознал живота. Това е мисъл, изразена от Цветан Тодоров, българин, живеещ във Франция, който цитира Edward Said, палестинец, живеещ в САЩ, който пък от своя страна е намерил тези думи в произведенията на Erich Auerbach, който е бил заточен в Турция.
Далеч съм от всякакви претенции, че съм човек, който е опознал изцяло живота, но имам ясното съзнание, че годините, които прекарах в Турция като резултат от "голямата екскурзия" ме научиха да гледам на света като на една голяма непозната страна, в която живея и самата аз.
Усетих, че съдбата ми е отредила да обитавам междинна територия в постоянно движение между две страни, две култури, два езика, две религии... още когато пресичахме границата. Още на Капъкуле понятията "тук" и "там" се сляха чрез двата потока от хора, които се движеха в противоположни посоки. Ние отивахме "там", в Турция, с чувство на нескрит страх от неизвестността, а те се връщаха, разочаровани, уморени, и малко гузни. Години по-късно, мислейки за това разминаване на границата, щях да направя асоциация с един анекдот за двама емигранти, споменат от Томас Ман, който сам прекарва живота си в непрекъснато движение между Германия и САЩ. Двама емигранти пресичат Атлантическия океан в кораби, плаващи в противоположни посоки. Когато съдовете се изравняват двамата се провикват едновременно един към друг: "Ти луд ли си?"
Това бе и въпросът, който се излъчваше от безмълвните погледи и на тези, които пресичаха българо-турската граница през онова зловещо лято. Тези, които се връщаха от Турция бяха преценили, че в България въпреки всичко е по-добре, а ние все още бяхме на път, насочени към една страна, придобила същността на Обещаната Земя, която можеше да облекчи "възродителните" ни болки.
Между нас имаше и такива, които пресичаха границата за втори път. Върнали се в България след разочароваща "екскурзия" те сега отново се бяха насочили към другата страна. Много скоро, когато аз самата преминах границата, разбрах тяхното безумно лутане. Установих, че именно то характеризира най-добре душевното състояние на човек, който е принуден да напусне, и да не може вече никога да пристигне. Това е единственият начин да бъдеш едновременно и "тук", и "там"; да се приобщаваш към нова за теб среда без да бъдеш погълнат и обезличен.
Когато се отдалечавах с плачещо сърце от България заминавах за една страна, която дълго време преди това не смеехме дори да наречем по име. Тя се обозначаваше с простото "там" и бе толкова близка, колкото и далечна и непозната. Но един от първите въпроси, които ми зададоха в Истанбул бе "Кога се върнахте в Турция?", предполагайки явно, че пазя някакъв далечен спомен за земята, която сме напуснали преди векове. В този момент стъпването на турска земя в никакъв случай не беше завръщане (човек се завръща на място, което му е близко и познато); но много скоро, след няколко кратки посещения в България, думата завръщане престана да ме стряска, защото двете понятия, "отиване" и "(за)връщане" се сляха. Нашето битие ни праща на подобни екскурзии от "тук" до "там" и обратно, докато този безспирен процес се превърне в единствена форма на съществуване.
Да избереш само една посока, обозначена с един единствен глагол, "отиване" или "(за)връщане", значи да приемеш и една единствена историческа истина. А аз вече развих своя история и своя истина, която не лежи на ничия научно-историческа територия, защото истините, които се формират в границите на една държава се базират на факти, но празнините между тях се запълват от националното въображение на историци и политици. Моята истина за моя произход и минало лежи пак в някаква междинна територия без граници, там, където живее и сърцето ми.
Това не е стремеж към етнически или културен атеизъм, а точно обратното, форма на дълбока вяра. Вяра в Бога на междинното, в Бога, който живее между две граници, две държави, две култури... , Бога, който живее между теб и мен.
|