Още на Кръглата маса през пролетта на 1990-та година двата бъдещи полюса съзнателно и решително пресякоха опитите да бъде обозначен център. Отпърво СДС заплаши с напускане и категорично забрани на БЗНС да се изяви като трета страна. Сетне БСП отказа на т.нар. реформаторски течения да получат присъствие на Кръглата маса.
Въпреки това една част от публиката тежнееше към център, искаше го като своя позиция и това плахо душевно движение започна да се излива върху фигурата на покойния д-р Петър Дертлиев (който единствен от всички ранни дейци на демокрацията доби "двойна" популярност - и сред сините, и сред червените). Тогава, обаче, старият социалдемократ не използва тази енергия: той реши да заобиколи д-р Желев отдясно, за да стане президент. Респективно - БСП предпочете д-р Желев и сключи съответната сделка.
Съдбата, обаче, за втори път доведе д-р Дертлиев на същото политическо място: той подписа Конституцията (лятото на 1991-ва) и не просто можеше да обозначи център, а направо го беше направил. В този момент, обаче, два фактора изиграха коварна роля. Първо, вместо да скъсат със СДС, и д-р Дертлиев, и г-н Александър Каракачанов взеха да се правят на "истинското СДС" (а на всичко отгоре глупаво се разцепиха, защото надцениха електоралните си сили). И, второ, БСП съзнателно закла този политически опит за еманципация на центристи: даде синята бюлетина и името СДС на г-н Филип Димитров и компания.
Във възцарилия се политически вакуум между полюсите
в качеството на квази-център се озова ДПС;
една роля, която г-н Доган не очакваше предварително. Но той я пое, като извървя пътя от автор на предложение за забрана на БСП до фактически коалиционен партньор на тази партия (в странната формула на кабинета на г-н Беров). Казвам квази-център, защото г-н Доган изразяваше интересите на хора, които всъщност не го бяха избирали! Но ДПС не можеше да получи развитие като центристката партия на България - не само поради етническия си характер и дори не главно заради това: по-важната причина е строгата, бих казал абсолютната вътрешна йерархичност на тази партия, единоначалието в нея.
Но обективното развитие си е обективно развитие: неспособността на елита да реализира центристките енергии на самите хора не отменя съществуването на тези енергии. И те "избиха" през фигурата на г-н Жорж Ганчев, един харизматик, достигнал фантастичните 20 на сто чисто лична подкрепа на президентските избори през 1996-та. Този пореден опит беше просто смазан от могъщия по това време г-н Иван Костов. На изборите през 1997-ма (луксозно освободен от необходимостта да се бори с поствиденовската БСП) г-н Костов стовари цялата пропагандна мощ на сините върху главата на г-н Ганчев. Той оцеля на косъм, но десният удар почти го залепи за БСП и постепенно той загуби центристката си идентичност; пък и един харизматик винаги разполага с ограничено историческо време, а това на г-н Ганчев просто изтече.
Десет години потисканият център
изригна в нечувани размери през 2001-ва година
с появата на политическата сцена на Симеон II и НДСВ. Но и тук отново наблюдаваме същото. Г-н Сакскобургготски нямаше съзнателно намерение да гради център. НДСВ е замислено по-скоро като СДС-2, като едно "морално СДС". Не лидерите, а хората, избирателите, натовариха НДСВ с центризъм. И то парадоксално: колкото повече се рушеше митът за Царя (и съответно - колкото повече се свиваше към естествените си размери електоратът на НДСВ) - толкова по- се изчистваше качеството на онези, които продължаваха (и продължават) да подкрепят г-н Сакскобургготски: това са центристи.
Излиза, че цялата история на политическия център в България (1989-2004 г.) се описва от един изящен парадокс: Тези, които искат да построят център - не могат; а тези, които могат - не искат!
Чудна работа! И това при наличието на поне един милион българи, които са центристи - по убеждения, по манталитет. А мен ако питате - по природа.
-----------------
Други текстове от същия автор: http://www.Raichev.org
За отзиви и коментари: A.Raichev@gallup-bbss.com
|
|