Преди дни у нас се роди нова професия: "пътар". Това е човек, който строи пътища, препречва ги с прегради и кляка пред тях да сбира дан от желаещите да минат по личния му частен път. Новият занаят е доста сходен с древната професия "пъдар", защото и пътарят ще пъди любителите на безплатното. Още си нямаме дори дума за бъдещата цена, дето ще плащаме на пътаря, но вече люто я мразим. Впрочем добре ще е преди някой властник англофон да натрапи невнятната чуждица "тол", да заемем от братския сръбски език думата за таксите на пътаря, която понашему ще стане "пътарина" или може би "пътнина". Често ще говорим за нея, защото вестта за новата тегоба възпламени нестихващ залп от псувни по адрес на бащите на идеята за платеното пътуване. Спорно е дали повече гняв предизвиква огласения размер на пътарината - между 4.89 и 5.48 ст. на километър или 18.77 до 21.02 лв. от София до Бургас, или



подозренията за незаконно раждане



на първия български пътар, който се оказа с преобладаващо португалско участие. Редно е да оставим на юристите да се произнесат дали кабинетът е предоставил правомерно на явилия се изневиделица българско-португалски държавно-частен синдикат всички права върху най-често ползваната и най-атрактивна българска магистрала. Имаме си доволно много криминалисти, които ще разсеят или пък ще разнищят подозренията за корупция и нагласена сделка между българската държава и снабдените с контролен пакет португалски частници. Според мен и до доказване на противното пред съд и с присъда



концесията е напълно законен дар



на българския народ за португалските братя. Защото мнозинството от нацията избра да има отново една единствена партия-самодържец на законодателната и изпълнителната власт. Тъкмо законно избраният парламент прие през 1997 г. онзи текст на параграф 36 в закона за концесиите, който дава право на кабинета да дарява без търг и конкурс концесии, ако преди това е благоволил да включи в дружеството-концесионер наши държавни фирми с поне 25% участие за стойност над 300 млн. лева. Това е правото. Другото е морал. И далеч по-важно е да обмислим



концепцията за концесията,



защото магистрала "Тракия" е само първата птичка, след която ще последва цяло ято подобни сделки. Хубаво ще е да се запознаем добре с концесията "Тракия" и е задължително да се обнародва пълният й текст, за да можем да следим дали пътарят изпълнява съвестно задълженията, за които ни събира пътарина. Иначе няма да знаем защо плащаме.

Както казва Красен Станчев, добре ще е освен четене да изучим и смятане, за да изчислим не само пътарината, която ще плащаме право от джоба си, но и пълната цена на сделката, включително "невидимите" цени, заплащани от бюджета. Например цената на финансирането, която ще платят държавните фирми за своя дял в проекта, цената, на която ще се строи, цената на държавна гаранция за кредитите на концесионера. (Тъкмо държавна гаранция е задължението бюджетът да плаща на пътаря, ако не минат достатъчно пътници по пътя. Пътарят не носи никакъв риск от проекта, риск носи само бюджетът.) Изчислената цена на концесията трябва да сравним и с



цената на алтернативата.



Само най-наивните измежду нас си въобразяват, че сега пътищата ни са безплатни. Сега обаче издръжката не личи - всяка година държавата взема пари назаем и възлага скъпи поправки. После всички плащаме данъци, които отиват за погашение на главници и лихви по заемите, с които плащаме безкрайните, очевидно калпави, поправки. Сега се предлага тази работа по градежа и поддържането на пътищата да се повери на професионален пътар, на когото всеки пътник да плаща от джоба си. При равни други условия това е по-доброто решение, защото личният и пряк материален интерес на пътаря му налага да си отваря очите и да следи за максимално качество и оптимална цена на строителните и ремонтни работи. Единственият проблем си остава цената и условията, при които ще ползваме услугите на пътаря. Не е по-малко важен и въпросът, който още не се поставя:



какво ще стане със спестения бюджет?



Досега издръжката на магистралата се заплаща изцяло от хазната. В бъдеще ни налагат сами да плащаме отделна пътарина за същата цел. Хазната пести. Но тя получава и нов приход, защото пътарят ще плаща поне половината от събраното на бюджета (освен ако не се окаже, че пътят му е дарен съвсем без възмездие). Би трябвало пътарят да е по-ефективен стопанин от държавата, т.е. пътарината да е по-ниска от цената, която сега плащаме за строеж и поддръжка на пътища. Иначе защо въобще ни е той? И къде ще отиде спестеното и постъпленията от новия квазиданък върху пътарината. Една възможност е господа политиците просто да похарчат повече за наша сметка. Друг вариант е излишъкът да бъде компенсиран, например с намаление на ДДС, който плаща всеки от нас. Така пътарината, която ще плащаме, ще се върне обратно като данъчна икономия.