И за държавата, и за пострадалите от наводненията е ясно, че отпуснатите помощи няма да свършат никаква работа. Не само защото сумата от 9 млн. лв. изглежда само пръв поглед внушителна, а разпределена на хиляди домакинства е нищожна. А и защото за пореден път милиони левове се харчат по сгрешена схема и така напълно се обезмисля идеята.

С инициативата за отпускане на помощи до 1000 лева НДСВ се опита да успокои поне малко гузната си съвест. 9 млн. лв е цената, която трябваше да обере социалното недоволство от изпуснатите язовири, занемарените речни корита и липсата на диги, от цялото управленско безхаберие, допринесло за няколкото потопа от май досега.

Напрежението обаче не изчезна, а се трансформира



в серия от конфликти между различни групи в обществото.



Пострадалите роми скочиха срещу пострадалите българи. Заради създадените очаквания от бившия кабинет всички се надяваха, че ще получат по 1000 лева. И с основание - защото тогава вицепремиерът Николай Василев обяви, че дават 9 млн. лв., за да подпомогнат 9 хиляди пострадали семейства. В Ихтиман например ромите бяха убедени, че в другите градове дават на българите по 1000 лева помощи, а тях ги дискриминират с по стотина лева. Истината е, че едва 1/10 от пострадалите взимат суми, близки до тавана. Не са малко тези, които получават само 22 лева за хранителни продукти.

На редица места избухнаха конфликти между пострадалите и социалните служби и общините. Имаше дори намеци за корупция. А корупция, както знаем, вирее най-вече там, където отпускането на пари зависи от субективната преценка на 2-3-ма души. Как иначе да си обясним, че за едни и същи щети в различните общини се дават различни пари. Че някои от списъците са правени преди указанията на социалното министерство, с които бяха въведени куп ограничения, други - след. Но и по двата документа се превеждат пари.



При отпускането на помощите се очертаха три големи проблема.



Първият е за целесъобразността. Така и не стана ясно за какво точно се харчат тези 9 млн. лева. Дали с тях трябва да се реши спешен хуманитарен проблем - оцеляване на пострадалите хора, или пък целта е те да бъдат подпомогнати в потягането на дома. И в двата случая не е сега моментът и не е този начинът. От една страна е странно да раздаваш пари за покъщнина на хора, които нямат покрив над главата. От друга - с 4 килограма боб и леща /социалното министерство държи точно това да се купи/, едно семейство трудно може да оцелее повече от седмица.

Противоречието е заложено още в министерското постановление, което беше разписано буквално минути преди кабинетът на Сакскобургготски да сдаде властта. Там са изброени най-неотложните неща, които трябва да се осигурят с 1000 лв. / легла, дюшеци, спално бельо, одеала, печки, хладилници, домакински съдове, трайни хранителни продукти/, но пък парите са предвидени за всички пострадали от потопите досега. Очевидно е, че тези, които се наводниха през май, вече имат легло и дюшек, защото не е нормално 3 месеца спят на пода или в плевника, чакайки държавата да им осигури легло. Ако пък са си купили, няма как комисията да им даде пари за още едно. Затова получават по-малко пари, макар и да не са по-малко пострадали. Просто не са случили с момента на потопа.

Въпроси буди и разчетената сума от 9 милиона лева. Според Агенцията за социално подпомагане на тази стойност са били предварителните заявки на общините. На практика обаче сега се раздават пари за едва 1/3 от нуждите, защото социалното министерство въведе редица ограничения. За 3750 домакинства от 45 от най-пострадалите общини досега са отпуснати едва 1,9 млн. лв. Това, че новият кабинет не преразгледа решението и не прецизира критериите, е знак за зле разбрана приемственост. Най-малкото пострадалите трябваше да бъдат групирани в няколко групи и



подпомогнати според конкретните нужди, а не на общо основание.



Въпреки очевидните слабости на министерското постановление, през седмицата държавата ударно раздаде пари за хладилник, печка и легло на онези, които нямат покрив над главата си. Новият социален министър се закани, че ще наказва всеки, който не е използвал парите по предназначение. При зададените параметри обаче хората са обречени да не спазят условията - това е вторият голям проблем. От самото начало беше ясно, че голяма част от парите ще бъдат изядени и изпити /сред пострадалите има доста роми, които веднага хукнаха да купуват луканка и ракия с помощите/. Но това е малкият кахър. По-големият е, че хладилник със 150 лева не може да се купи. Още повече, че пари за него получават само тези, които могат да докажат, че са притежавали подобен уред. Принципът е - показваш прогизнал дюшек, получаваш 35 лева, показваш мокро одеало - 16 лева. Ако, не дай боже, водата ти ги е отнесла, не получаваш нищо. Така бедните стават още по-бедни, а еднократните помощи не отиват при най-нуждаещите се.

И трите потопа показаха, че



у нас се действа с неоправдано закъснение.



Легло, завивка и храна бедстващите трябваше да имат на следващия ден след потопа, а не месец по-късно. До 30 дни трябва да им е осигурен покрив.

Никой не обясни защо държавата е решила да поеме щетите за хладилник и печка, а не за бойлер или пералня например. И изобщо - защо трябва да плаща за конкретни вещи? Много по-нормално щеше да бъде, ако пострадалите получат материални помощи, от които се нуждаят. Някои имат нужда от строителни материали, за да поправят покривите и укрепят основите на къщите си, други - от дрехи или чанти на децата за училище, а трети - просто от храна. А и хиляди българи дадоха своите левчета на БЧК и в акциите, организирани от медиите, за да подпомогнат бедстващите за най-необходимото. Несъстоятелни са оправданията на Агенцията за социално подпомагане, че дават пари, а не материални помощи заради закона за обществените поръчки, който щял да ги забави. Има специална клауза, която позволява в такъв случай да се избегнат дългите процедури.

И този път обаче се подходи чиновнически и не беше дадена повече власт на кметовете да обвържат получаването на помощите с ангажиране в ликвидиране на последствията от потопите. Това е третият голям проблем. Създава се опасното усещане, че държавата е длъжна да дава. И че тя дава, защото е гузна. Така вместо ромите да бъдат интегрирани по време и след бедствието, те бяха оставени да се изживяват като най-големите жертви на държавното и общинското безхаберие. И да си мислят, че като чупят маси и столове в училищата, където бяха евакуирани, протестират срещу държавата. Ако кметовете имаха власт да обвържат финансово поведението на малцинството с получаваните помощи, едва ли щеше да се стигне до случая в Ихтиман, когато в деня на бедствието никой от ромите не желаел да помогне за укрепването на изтънялата дига, която заплашвала да удави махалата им. На следващия ден пък, докато общинарите се чудели как да започнат разчистването на квартала, 50-ина роми с каруци тръгнали по течението на р. Мътивир да събират де що е отнесено и да го препродават. И до днес кварталът им не е разчистен, макар че всеки ден общината праща фадрома там. Не е нормално ромите да чакат кметицата да дойде да им изрине боклука, докато те мързелуват и плачат, че са им малко помощите. И докато останалите жители полагат кански усилия да приведат селищата във вид, годен за живот.

За това обаче се изисква друг вид политика. Отлична беше идеята на царското правителство да се премине от социални помощи към заетост. Калпаво беше изпълнението. Очевидно е, че 100 000 души не могат да метат в държавата, докато икономиката й се дави от напора на бюрокрацията, корупцията и некадърността.