Ангелина е точно копие на своя дядо - учителя Коста Николов (1872-1957 г.) от Ресен. Подобно на него тя свързва живота си с училището. Работи години наред в печатно издание, посветено на средношколците. Нейният род наброява три поколения интелигенти, за които българщината стои над всичко. Представителите на фамилията са изключително скромни и не оставят писмени свидетелства за родолюбивата си дейност. Само дядо й Константин Николов пише спомени, и то не за да остане в историята. Желанието му е да даде на поколенията достоверна информация за значими лица и събития. Летописът му е извор на знание за ожесточените борби, които се водят по нашите земи за запазване на българското самосъзнание и духовност.

--------------------------

Ангелина разказва за дядо си Коста в компанията на приятелката си от детинство, журналистката Елена Бърдарова. Единствено нея е допуснала майка й - аптекарката Софка Николова - до



семейната светая светих - "спомените на тате"



Софка завършва фармация в Чехия и е цели тридесет години е управител на аптеката в Медицинска академия. Към нея за консултации се обръщат всички - от младия лекар до професора. Спомените на нейния баща представляват едно снопче пожълтели и поразръфани карирани листа, изписани със синьо мастило. Тя ги дава на Елена с надеждата, че един ден ще ги издаде като книга. "Всъщност благодарение на майка ми - споделя Ангелина - и почти ежедневните ни разговори за качествата и постъпките на моя дядо в съзнанието ми се формира съвсем ясно неговата личност. Защото, когато почина, аз бях достатъчно малка, за да ме допускат големите до разговори за лица и събития, които през годините невинаги са тълкувани еднозначно."

Животът на Коста Николов събира като във фокус истината за съдбата на българите в Македония - преди и след Освобождението. Той завършва гимназия в родния си град Ресен. След това получава висше образование по педагогика в Загреб като стипендиант на Българската екзархия. Учителства в различни градове на Македония - в Ресен, в Гевгели, в Скопие, а също в Цариград, в Одрин и в Солун. Това са години на всеотдайна работа в Организацията (писали са я с главно "О") за присъединяване към Отечеството на останалите извън границите на свободна България нейни земи, на съдбовни срещи, гонения и борби. Най-точна характеристика на учителя Коста Николов дава неговият ученик в Ресен, известният публицист и дипломат Симеон Радев в своите "Ранни спомени" (1967 г.). "Аз съм имал - пише там Радев - учители в разни училища, българи и чужденци. Но не помня да съм видял педагог като Коста Николов. Той бе



педагог по призвание и любов,



както другите са композитори или художници." Когато Николов е на 82 години, големият ни дипломат отива при него, за да му засвидетелства своето внимание. "Учителю - казах му последния път, - гордея се, че съм твой ученик." Той ми отговори: "Да, бил си, но след като прочетох "Строителите", аз станах твой ученик."

По време на Балканската война Коста Николов е директор на българската смесена гимназия в Ксанти. В края на 1917 г. заминава заедно със семейството си за Скопие, където известно време е чиновник в Скопската търговска банка. После се преселва в София. Тук общува с Петко Каравелов, Стилиян Чилингиров, Константин Петканов и други културни и обществени дейци, на които посвещава в спомените си редица страници.

Още в началото на учителстването си в Ресен Николов полага големи грижи за основаване на неделно училище в града. В неговата работа му помагат Андрей Ляпчев, д-р Христо Татарчев, д-р Божирад Татарчев, Пере Стрезов и Пандо Ляпчев. В неделното училище те държат сказки, четат исторически материали и обучават неграмотните. Заедно с приятелите си Коста посещава местните именници, за да подарят на училището по няколко гроша. След това в знак на благодарност изпяват по някоя песен. Репертоарът им се състои предимно от песни на Трайко Китанчев като "Македония" и др.

Коста Николов и Андрей Ляпчев обикалят Преспанското езеро и правят снимки на най-забележителните места. По-късно те издават много хубав албум и го подаряват на всеки привърженик на българската кауза. Братята Ляпчеви са тези, към които Коста е привързан до края на живота си. Не случайно на погребението на министър-председателя Андрей Ляпчев Коста изнася реч. Забележителен оратор, той напомня, че майка Македония жали за неговата смърт. В ръцете си държи няколко цветя от Пелистер, Галичица, Шар и Пирин, които хвърля над ковчега.

Друг голям българин, с който Николов е в непрекъснати връзки, е д-р Христо Татарчев. "Сърбите и гърците си служеха с убийства на българите в Македония", изповядва в спомените си учителят. Поради тези причини Татарчев моли Николов да не отива да следва в Загреб. Коста е категоричен и въпреки опасностите заминава. По-късно като учител в Солун той



посещава в затвора д-р Христо Татарчев



Докторът успява да му предаде своите конкретни напътствия за борбата. Същия ден вечерта Коста го вижда как излиза от Едикуле. Представителен и горд, с високо вдигната глава и с вериги на ръцете, той крачи по улицата, която води към пристанището. Заедно с него вървят още 30 затворници. Всички те пеят "Жив е той". С песен стигат до парахода, който ги отвежда в Мала Азия.

Ненадминат за времето си оратор, в речите си Николов изтъква непрекъснато, че "македонският българин не може лесно да се посърби". Сръбската полиция и гръцките шпиони следят отблизо действията на патриота и най-накрая решават да му отмъстят. Издебнат е моментът, когато Николов съобщава, че ще отпътува с кораб от Цариград до България. В последния момент по здравословни причини той отлага пътуването си. В това време на парахода строяват всички българи и нареждат напред да излязат тези, които носят фамилията Николов. Отделят се трима, които гръцките моряци намушкват с ножове и хвърлят в морето.



Учителят е голям приятел и с Екзарх Йосиф I



Той заедно с Иван Кюлев е назначен от известния духовник за преподавател в българската семинария в Цариград. Възгледите на Николов и Кюлев съвпадат удивително много. Двамата знаят, че имат ученици, посветени в революционната организация. Разговарят често с тях и се радват на добрите им успехи. С голяма скръб Коста посреща новината, че екзархът по нареждане на Фердинанд трябва да напусне Цариград. Така между многото загуби, които понася нашият народ след Балканската война, е и пропадането на църковно-училищното дело в различните ни епархии.

Николов е пристрастен към всичко, свързано с македонските българи. Според него Солунският атентат - взривяването на Отоманската банка, е гордост за всеки, който се нарича българин. Вдъхновителят на този атентат е Кръсто Халчев Стоянов, фелдшер в българската болница в Цариград, когото Николов познава. Той получава от Бургас динамита за банката и се грижи за опазването му в турската столица, докато го изпрати в Солун.



Коста има ценни наблюдения за Балканската война



С трепет и вълнение той очаква пристигането на българската войска под командването на генерал Тодоров в Солун. Учителят гази до колене във вода, за да приюти уморените войничета в гимназията. Докато настанява една част от тях, той вижда други, който спят на открито под дъжда, убити от умората. По време на коледните празници, след войната, Николов заминава при жена си в Скопие. От нея научава, че когато посрещат сръбските войници и ги питат къде са българските войници, те им отговаряли грубо: "Какви български войници търсите? Ние всички сме сърби и не сме съюзници!"

От Скопие Николов тръгва за София заедно с дъщеря си Софка и храненичето си Славка. Поради финансови затруднения става чиновник в БНБ. В свободните си часове разказва пред колеги и приятели, че Македония е земята, където няма чукари. Единствено там през лятото се прави втора жътва. "Къде другаде може да се види това чудо?", пита често Коста с блеснали очи своите слушатели.

Не случайно за учителя Коста Николов синът на Симеон Радев - историкът Траян Радев - каза: "Той е един рядък българин, който прави чест на всяка нация."