|
Палми Ранчев е роден на 9 февруари 1950 г. в София. Бил е юношески шампион по бокс през 1966 г. и трети при мъжете през 1969 г. Следва във ВИФ, специалност бокс, тренира таекуон-до и карате. На 29 г. вече е заслужил треньор. Над 40 негови възпитаници са медалисти от европейски и световни първенства. Сред тях са боксьорът Петър Стоименов, който взе бронзов медал на Световното първенство в Мюнхен, и европейският шампион по кик-бокс за професионалисти Емил Тонев.
Палми има издадени 11 книги, сред които два романа, 6 стихосбирки и 3 сборника с разкази. Лауреат на "Южна пролет" за първа книга; превеждан на английски, гръцки, турски, сръбски, испански, френски, унгарски. Телевизионен коментатор по бокс, таекуон-до и кик-бокс. Има над 1000 художествени и спортни публикации.
-----------
Кафе "In time" на ул. "Любен Каравелов" 17, по-известно като "При Палми" - на името на единия от собствениците, писателя Палми Ранчев, доскоро беше едно от двете места в София, където се приютяваха отломките от писателската бохема. Новите наематели обаче са се зарекли да го превърнат в едно от многото суперлуксозни заведения в столицата.
"От писателите днес не може да се печели", признава Палми с горчивина. "За да съществува кафето, то трябва да разчита на богата клиентела. А аз, за да си остана такъв, какъвто съм, си отивам заедно с моите колеги и приятели."
-----------------
- С какви чувства изпрати в историята парламента?
- Парламентаристите ни масово са с по-ниско интелектуално ниво от средните за българите норми. Невъзпитани, безочливи и алчни типове. В романа ми "Улици и авенюта" героят ми изпозастрелва в мечтите си всички парламентаристи с изключение на Едвин Сугарев. Не само е защото е поет, ами и заради свещената му лудост. Така беше преди няколко години. Сега щях да съм по-радикален.
Доскоро трябваше да избираме между крадците, които ограбиха парите, и крадците, които ограбиха имотите на бившата държава. Сега появата на царя ни поразнообрази. У нас нищо не е без последствия за обикновения човек.
--------------------
Лично аз ще протестирам на изборите срещу кражбите, светкавичните забогатявания на политици, бизнесмени и банкери, срещу 12-годишната безнаказаност. Срещу наглостта отново да ме обливат с думи за бъдеще и друга оптимистична помия.
-------------------
- Кои писатели идваха при теб в кафето, Палми?
- За някои думата "идваха" не е точна. Те там си живееха. Това беше работният кабинет на Иван Методиев, на Велизар Николов, на Елин Рахнев, преди да отиде в Народния театър... Десетки бяха, не мога да ги изброя. В кафето нямаше разделение на членове на "Сдружението" и "Съюза"; а на такива, които пиеха повече, и други, които пиеха по-малко. Обединяваха ги две теми - литературата и талантът. Една вечер едни бяха по-талантливи, друга вечер - други. Знаеш ли колко шедьоври се родиха и загинаха незаписани около масите в кафето.
- Кои са новите лица в литературата?
- Появиха се огромно количество нови книги след 10 ноември. Малко обаче бяха новите писатели. Писателят трябва да отваря врата в стената. Писателят трябва да идва с героите си, за които друг не е писал. Те трябва да проговорят за пръв път чрез него. Ненавиждам преразказите на новопреведени книги, украшенията, финтифлюшките - всичко, което е литературен мицел.
---------------
Трябва да правим разлика между писателя и литературния журналист. По-лесни за четене и по-популярни сега-засега са литературните журналисти - онези, които не произвеждат оригинално творчество, а преживят оригиналното творчество на другите, и то в качеството си на последна инстанция. Книгата липсва, маршируват с изпъчени гърди рецензиите и коментарите за нея.
---------------
Това не ми пречи да харесвам Стефан Кисьов, Елин Рахнев, Силвия Чолева, "идиотът" Борис Роканов, Пламен Дойнов.
- Кога започна да пишеш?
- Ако отговоря в романтичен план, още 14-годишен бях сигурен, че ще пиша. Тогава записах една своя история и установих, че е по-интересна от това, което бях преживял реално. Бях опиянен от възможността да затвориш преживяното в няколко странички. Това на свой ред ме тласна към предизвикателството да преживея повече. Така обаче разбрах, че не всичко е в ръцете ти, нещата се случват, както се случват. Понякога живях по течението, понякога - срещу течението.
На 21 г. се срещнах с Васил Попов. Отнесе се много добре с мен. Поговорихме и обеща да ми даде "Теория на литературата" от Тимофеев. Но не се случи да се срещнем повече. Дължа доста и на покойния Венко Христов, който периодично ме окуражаваше. Стоян Каролев пък ми даде много хубав урок. Той каза: "Преливай съдържанието в различни съдове." Тогава започнах да експериментирам с формата. Първия си разказ напечатах на 25 г. във в. "Старт". Дълго време ми връщаха разказите. Уж ги харесваха, но не излизаха - защото бяха прекалено песимистични за онова време може би.
Продължих така до 1978 г. После изведнъж ми омръзна да кибича пред някакви врати, където някакви редакторчета ми казваха: влез, излез. Така станах "писател в чекмедже". През 1989 г. бях приготвил роман, но Венко Христов почина, аз заминах за Ирак като треньор на националния им отбор по бокс и всичко пропадна.
Благодарение на спорта съм обиколил цял свят. Аз съм един от първите, който прокара пътека към нашумялата напоследък у нас Доминиканската република. Там щяха да ме застрелят, ако не знаех малко испански. Обирджиите ми пъхнаха пистолет в устата, но все пак не стреляха веднага, което ми даде възможност да се поразговорим. Така стана ясно, че са отчаяни фенове на боксьора, когото тренирах. И се разделихме като приятели.
------------------
Човек обича да си спомня хубавото. Сега, остарявайки, все по-често се връщам в спомена за Хосефина, Мис Доминиканска република, или за черната Рамона. Ами Куба? Там можеш да разбереш за мулатките много повече, отколкото от романите на Жоржи Амаду. В Ню Йорк разбрах, че след като съм живял в София, навсякъде по света ще се чувствам у дома си. Ню Йорк е жалка работа. Само ако не си го видял, си мислиш обратното.
------------------
На аерогарата в Тбилиси пък изпихме с моя приятел Коце Железото, треньор по бокс от "Надежда", по 30 различни коняка. В Ирак например разбрах какво е пустинята. Не ти се тръгва нито към единия хоризонт, нито към другия, защото са страшно далеч - но ако останеш на място, си свършил. Най-самотен съм се чувствал в Тунис, макар че живеех в столицата, на главната улица "Хабиб Бургиба". Общувах единствено с две филипинки-стриптийзьорки от близкия "Тунизиен клуб". Те обаче по цял ден спяха. А аз лежах и гледах в тавана.
Първата си книга публикувах чак през 1993 г., на 43 години. Наградиха я на Южна пролет.
- Защо писателите се наредиха до клошарите?
- Писателите живееха в писателския яхър. Всеки беше с индивидуална торба зоб. Звучи грубо, но е точно. Когато излязоха на пистата, се видя, че не са готови дори за европейско първенство, камо ли за световно. Освен това новите властници имаха нужда от пари, а не от елейни слова. А повечето от писателите можеха да правят само елейни слова.
Въпреки че мястото край боклука е една добра наблюдателница, ако се интересуваш от хората и живота. Стига да не си прекалено гладен.
- Опиши един ден на Палми Ранчев?
- Сигурно има някакъв смисъл в това, че не обичам празниците. Макар че никога не съм бил особено сигурен в своята последователност, установявам, че винаги има две неща, които неизменно правя - пиша и спортувам. Истинското ми работно място за писането са софийските улици. Написал съм десетки разкази на завет в някой вход. Винаги нося листа и химикалка.
------------------
Още през 1988 г. Константин Павлов каза, че "сега ще пишат само истински лудите." А Айнщайн казва, че никое знание не е истинско, докато не се е превърнало в твой собствен опит. Чрез писането аз превръщам света и чуждия живот в собствен опит.
-----------------
- Като спортист имаш ли впечатления от подземния живот? Нали той се превърна в запазена територия главно за спортистите?
- Отдавна живеем с обърнат хастар. До такава степен животът се криминализира. Опакото отдавна е лице. Лъжлив е митът за тоталното присъствие на спортисти в групировките. Истинският спортист е индивидуалност, не може лесно да му дърпаш юздата. В групировките са послушни лумпени, бивши ченгета, бивши доносници, синовете на бившата номенклатура и случайни нещастници с по три, четири, пет висящи дела. Малцина са способни да пребият или убият само защото са им поставили такава задача.
----------------
И все пак това е една 20-хилядна армия от невротизирани, неспособни вече за нормален живот хора. Защо никой досега не е изследвал процента на смъртност при тези хора? Те са машата, с която властващите бъркат в огъня - там където са наркотиците, оръжието, търговията с хора и свобода. У нас от 10 години не се произвежда нищо. Тогава откъде са парите, с които 3% от българите, неизвестно с какво заслужили, живеят като шейхове. Групировките заместиха като репресивен орган ДС и печелят пари за кукловодите. Напоследък нещата съвсем се объркаха. Но кръгът отдавна се е затворил. Знае се кои са вътре и кои - отвън.
-----------------
- Кое ти дава кураж?
- Това, че мога да избягам, но мога и да остана. Възможността за избор - която преди нямахме. Дъщеря ми расте тук. Та си мисля - защо и аз да не остарявам тук, на това място. След като си обиколил света, разбираш, че местата, където можеш да остаряваш, не са толкова много. Това не означава, че съм застанал в поза "лотос" като будистки мъдрец и съзерцавам отминаващото време. Мисля още да поскитам, преди да се захвана с остаряването.