|
20 века по-късно, пак там - след онзи голям завой на Дунава, има село. Наричат го Арчар. Нито е особено голямо, нито е красиво, а най-малко от всичко е богато. Хората на деня са иманярите. Те правят едно-единствено нещо - копаят. Или както му викат из тоя край на въпросното занимание - копат. По цял ден, всеки ден.
"Всичко, що може да мърда, се втурна
- с ръце копат, с кирки, с лопати, некои даже с булдозери,
ако не е това, селото загива", внася яснота за мащабите и значимостта на мероприятието Сашо вестникарят. Той се държи настрана от тая работа с копането - по цял ден си се навърта край будката. Тя пък и на хубаво място - точно на пъпа на селото. Нищо, че на ден продава по не повече от 50-ина вестника и "некоя друга кръстословичка". Както той се изразява, "оттук малко, оттам малко" и връзва двата края. Спасява го липсата на конкуренция - яви ли се още някой с амбиции да пласира сред арчарчани плодовете на журналистическия труд и току-виж Сашо закъсал - в тая работа хляб за двама няма.
В "добрите стари времена" - арчарчани още помнят годините, когато по 12 автобуса работници потегляли всяка сутрин към Видин, Сашо бачкал във "Видахим", правел гуми. Преквалифицирал се принудително. Когато преди две години закрили "Химията", същото се наложило и на много други в селото. Само дето повечето не извадили късмета на Сашо и сега трайно упражняват професията "безработен". Такова е "занятието" на 90% от трудоспособното население в Арчар, който се радва на цели 2658 жители, от тях около 900 роми.
"Това е, работа нема.
Вместо да лежиш вкъщи, вървиш там, копаш, белким изкараш нещо",
разяснява Сашо арчарчанската философия и подпира лакът на плота на вестникарската си будка, като внимава да подбере сенчестата страна. Жегата е настъпила селото и сякаш се кани да стопи изронения асфалт по улиците. Сигурно има към 40 градуса.
Колкото е страшен пекът в селото, два пъти по-лошо е на полето. Там, в Калето, както му викат местните, "разкопките" не спират. Започнали ги преди двайсетина години археолозите, изкарали на бял свят полуразрушените стени на няколко римски постройки, па като дошла демокрацията и свършили парите, зарязали всичко. Сега щафетата са поели местните. Току до старите турски гробища, които са буренясали до неузнаваемост (в селото са останали само 5-6 турски фамилии), се издигат внушителни могили пръст. До всяка могила има и
дупка - коя по метър, коя по три дълбока
Навсякъде са разпръснати парчета от керамични съдове и натрошени тухли - за арчарчани съдовете и постройките в някогашна Рациария не са ценни, на тях им трябва "монетният двор на императора", който според мълвата бил заровен някъде тука.
В един от траповете голи до кръста, здраво загорели и препотени се трудят Слави и Иво. И двамата са на по 14, сега са в лятна ваканция. По-източеният - Слави, съсредоточено разнася напред-назад из дупката металотърсач. "Подарък ми е от татко за рождения ден", с гордост отбелязва той.
Иво отговаря за кирката. Когато изотдолу се "обади" нещо, Слави командва: "Копни тука." Иво копва, след това и двамата прекарват пръстта през ръцете си, докато напипат парченцето метал - в добрия случай е монета, в общия - някое ненужно железце. На ден хлапетиите събират по 20-30 медни монети. Вечер, като се приберат вкъщи, ги чистят с четка за зъби - "да излязат образите". После ги продават.
"Викат им писти, вземат ги по 20 стотинки парчето",
разяснява Слави. В селото се мотат прекупвачи от София, Видин, Враца, Монтана - надушили са далаверата и се тълпят. Мизерните стотинки, които изкарват, хлапетиите харчат за "разни работи". Бачкат само двамата - братята им не щели заради жегата. Имат благословията на техните. На Слави баща му работи в Гранична полиция, на Иво - в арчарската мелница. Майките и на двамата са безработни.
Само на 50-ина метра от Слави и Иво копат "големите". В момента, в който приближи чужд човек, се изпаряват. За по-малко от минута събират "инструментариума" и духват. Елементарна предпазливост проявяват хората - не щат да падат жертва на някоя от спорадичните полицейски акции.
Заплахата от "ченгетата" по никакъв начин не успява да пресече иманярската треска на арчарчани. Първо, хората си знаят и "бягат бърже", като се наложи, второ, дори и да ги хванат, всичко, което губят, е стоката, която се намира в тях. Вярно, карат ги и до Видин за разпит, но после ги пускат. Освен това ченгетата се вяскат само от време на време, а мизерията стяга арчарчани за гушите всеки ден.
Масата от населението живее на вересия
Само магазинът в центъра на селото, който съвместява и функциите на кръчма, е раздал натурални "кредити" за над 1000 лв. Колосалната сума е натрупана от покупките на елементарни неща. "Хляб, мляко, подправки, оризец, бобец - такива работи", обяснява Димитър, който едновременно отговаря и за магазина, и за "бара". По думите му е "цяло събитие" някой да мине да пие по едно малко.
Самият той е от малцината с постоянна работа в селото - докарва си по 100 лева на месец. Преди да се хване в магазина, е бил управител на селския ресторант. "Затвориха го, с 600 места беше", спомня си с тъга в гласа 45-годишният арчарчанин. До 89-а година - "докато се очисти народът от парите", огромното дори за градските стандарти заведение постоянно си имало клиентела. "В петък обезателно имаше новобранска, в събота нещо по-дребно - кръщененце, такива работи, а в неделя обезателно сватба", разправя Димитър. Сега такива неща отдавна няма.
В Арчар месо не се продава - няма кой да го купува
"Беднотията е страшна, хората се задоволяват само с най-необходимото", коментира кметът Цветан Цеков. На два пъти населението почти се е вдигало на бунт срещу него заради забавянето на социалните помощи. "Преди две седмици се бяха събрали пред кметството - пари искат", обяснява Цеков, който е по-известен из селото като бат' Цеци. "Те са прави хората, ама то нищо не зависи от мене, аз мога само да моля..."
Най-зле са в циганската махала Бабуя
Досами нея са и последните разкопки. Ако в Калето през годините винаги се е намирал някой да покопава, то в Бабуя за първи път започват тази пролет. Кой е пуснал мухата, че там има имане, никой не може да каже. Точно в Бабуя са се разположили и бригадите с булдозерите - към този момент общо 5-6. Предвид механизацията на процеса и ямите са далеч по-фрапиращи от тези на Калето. Ако, не дай си боже, кривнеш от пътя през нощта, направо ще се пребиеш.
Рамо до рамо българи и роми ринат направо в царевичака
- едните "механизирано", другите с прости кирки и лопати. На никого не му пука за посевите. Възрастен чичко грижливо е побил колчета в двата края на неговия си "парцел" и е опнал чаршаф между тях - да му пази сенчица. "Те така чух", обяснява той какво го е довело на нивата. Втори ден му е, твърди, че още нищо не е намерил. На една ръка разстояние копа мургава девойка. Започнала е днеска и още доникъде не е стигнала. Нейната дупка е едва 50-ина сантиметра дълбока. Казва се Верка, има 7-месечно момиченце. Неясно защо тя копае, а мъжът й си стои вкъщи - гледал бил детето. Младата ромка е приключила с образованието в първи клас. Трябвало да помага на майка си да гледа 6-те по-малки деца в семейството.
Точно когато Верка сяда да си поеме дъх, от махалата се задава 40-годишната Пенка и подхваща с кирката своя изкоп. Тя, мъжът й и две от децата й са болни от туберкулоза. Със завист гледа към българите, които провеждат операцията по разкопките с булдозер. Разпънали са си дори рекламен чадър на кока-кола, наблизо е паркирана кола. В очите на циганите те са потенциални милионери - дупката им е едно 5 метра дълбока.
"Тия изкарват, те такава глава са изкарали", завистливо коментира Пенка. "А аз? Немам такова дето дири, наслука копам, ако излезе - излезе", гневи се тя. Твърди обаче, че нищо не "излиза". А има 300 лв. вересия при Найден - собственика на единствения магазин в циганската махала. Всички от Бабуя са борчлии при него - имал да събира общо към 3000 лв. "Откъде да ги вземем да му ги дадем?", пита Киро, който от слънцето е станал хептен черен. "Оная вечер жена му на Найден ме е направила на 2 стотинки", оплаква се той - отишъл хляб да иска. След малко Киро зарязва приказките, отива при неговата си дупка, подръпва фланелката си, на която някога се е кипрел образът на Леонардо ди Каприо, и се хваща за кирката. Копане го чака.
|
|
|