Повечето герои на Чудомир са "малко отхапани в мозъка", както сам казва за себе си един от тях. Техният житейски хоризонт не е много широк и рядко излиза отвъд землището на село Голо бърдо. На живота си сякаш гледат като на досадно изпитание, което трябва да се изтърпи.

Естествено е мащабът на техните душевни тежнения да прозира и в отношението им към трапезата. Впрочем тук без усилие могат да се доловят някои национални заблуди и комплекси, родени и избуяли в криволиците на българската история. В разказа "Портрет" престарелият търговец на розово масло хаджи Койо, когото близките чакат да остави наследство, ругае дъщеря си: "Пак месо сте сготвили! Кацата с арамеята стои небутната, бобът покара листа в избата, а вий купувате месо, пилейте!"

Същия тесногръд хранителен примитивизъм проявява и старият бакалин Доньо Дудунков ("Дудунът"), който е "пълен с пари като куче с бълхи и под лихва ги раздава", но въпреки това всяка сутрин си проси топла вода за попара и вестник от съседа Коста Кафеджията. И когато Коста се оплаква, че алъш-веришът не върви, дядо Доньо развива една забележителна житейска теория. "Икономиии, момчее! Икономии! Там му е цаката. Гледам те оня ден през прозореца, чай пиеш. Наистина, с хляб си го пиеш, закусваш, дето се казва, ама и само хляб може, без чай." После старецът разказва как на младини, като започнал занаята, се захласвал по зачервените баклави в хаджи Мутишовата сладкарница и през ден, през два хапвал по една. Което го угнетявало, защото пари се харчат. Мислил как да се отърве от тази страст и измислил. Накарал майка си да му направи цяла тава баклава. Жената обяснила, че не умее. "Нищо, казва Доньо, аз тъй искам." След това я изял с възпитателна цел. "Ядох, ядох, ядох, дорде ми прилоша, отвратих се, преситих се и до ден-днешен не съм помислил вече за баклава. Та и твойта работа е същата. Изпий десетина-двайсет чая, ама малко студени да са и без захар, няма да помислиш повече за него - и ето ти тебе икономийката!"

Тази уродлива философия често е давана като пример за подражание. Да забогатееш, като отчуждаваш стойност от самия себе си, т.е. да забогатееш като направиш себе си по-беден - едва ли има по-нелеп и труден за разбиране детайл от душевността на българския еснаф. Заради същия житейски принцип и хаджи Койо от "Портрет" в края на дните си оскотява толкова, че да каже на художника, дошъл да го рисува: "За един портрет, и то до кръста - две хиляди и баре да е на хасе, да речем, или на нещо друго, а то на кеневир. Аз да зная, че три пъти ще умра до довечера, пак не давам толкова пари." Жалко е, че подобни несъмнено колоритни типажи трудно може да се окажат център на голяма литература. Те раждат весели истории, чийто хумор невинаги е понятен извън собствената им езикова среда. Голямата литература изглежда си иска и голяма кухня.

Утешително е, че в малко затворения, но достатъчно пъстър свят на Чудомировите герои се срещат и персонажи с подчертано хедонистично чувство към живота. Техните характери често са обогатени и с щрихи от кухнята. Хаджи Дончо от едноименния разказ минава за уважаван в чаршията търговец, защото "освен на зарзаватлиите гювечи, печените главички и всевъзможните превръщания на гроздовия сок беше голям поклоник на науката и великите откровения". В делничен ден той праща чирака да занесе гювеча на фурната и докато се пече, обича да чете на приятеля си Слави Шарденя поучителни откъси от житието на Софроний, календара "Летоструй" от 1874 г. или "Христоидiя" от Райно Попович. Когато забележи, че единственият му слушател е задрямал, той презрително отронва: "Мушморок безкнижний! Гювечоуничтожител!" Подтекстът е ясен - само просветен човек може да оцени истински един гювеч. Другите го хабят.

Същият респект към опитния гастроном се долавя и при дядо Лулчо ("Делидимови одумки"). "Той не е прост разсилен, както ги има по други общини само да метат канцеларията, да носят прясна вода от кладенеца и да гледат бика зимно време, а е учен мъж, ентелигентен и знае де има мазно сирене из село, мед, пастърма и де има чиста загарка брашно, та месят бели хлябове."

Социално и духовно по-издигнатите герои предпочитат и по-специални ястия. Забележителен в това отношение е разказът "Допустимо" - за душевния уют в семейството на доктор Тимков, "човек внимателен, учтив и гостоприемен до крайност", който мине не мине време ще почука на пътната врата на приятеля си Кривошиев.

- Какво пак има, докторе?

- Какво? Пуйка печена с кисело зеле, какво? Сготвила я Маминка, напълнила я с ориз, запържила я, зачервила я и ви чака да дойдете да я излапаме целокупно.

Друг път поканата идва с бележка по слугинята. "Сърненце! Младо сърненце! Едно цяло бутче ми пратили от село. Елате тази вечер да го очистим, че може да се развали. Задушено го направила Маминка. С бахарец, с чесънец и тук-там дафинови листенца. И червено винце сме приготвили - екстра! Елате непременно!" На фона на тази кулинарна хармония елегантно е въведена и психологическата интрига. Почти всеки път позвъняване по телефона вдига доктора от масата заради спешен случай в болницата. Оказва се, че той от години върти любов с медицинската сестра и тези обеди и вечери са параван за техните срещи. Но за човек, който цени добрата кухня, изглежда някак естествено да избяга с любовница в София.

Свой особен ракурс в хранителния дискурс внася бай Симо шивачът от "Без късмет". Жена му по цял ден кълне комшийките, а вечер словесната й енергия се насочва към мъжа й. "Да пукнеш, да се смряскяш. От моста дано цопнеш, кога се връщаш пиян, че и аз бял ден да видя. Мари, боже, какви бяха тия късметлии жени, дето по два мъжа им измряха, а аз трийсет години вече от една рошава маймуна не мога да се отърва."

В отговор бай Симо кротко започва да обяснява на своята бушуваща половинка, как целият му живот бил един постоянен и неосъществен стремеж към смъртта. Още като пеленаче бил подложен на най-невероятни изпитания - отрязали му пъпа с ръждив сърп, главата му била крива, та я изправяли с натискане, на третия ден го заляли с вряла вода и т.н. После седем пъти падал от дърво, три пъти от магаре и веднъж във воденичен улей, куче го хапало, пчели го жилили, с гъби се тровил, в три войни участвал и все жив. Но след като се оженил, се отчаял и решил да мре истински. "Ще се тровя, рекох, и го ударих на вино. Пия вечер бяло вино и ям печени дробчета, пия вино и ям кебапчета - не помага. Тогава го ударих на черно. Черно вино и печени костенурки, варени крачка, пълнени шерденчета. Наям се, напия се и на туй отгоре, като се върна в къщи, пак ям, дано се пукна най-после и да се отървеш от мене, ама пак не ще. И на ракия го обърнах, и на мастика, и на коняк, и със сода разредявах виното, дано стомахът се разшири, чер дроб да се повреди или далак да се подуе - няма, та няма!" После бай Симо скромно предлага, ако трябва да иде на бани във Варна и там да глътне солена вода и да се удави, или пък, ако трябва, е готов цял гивеч със зарзават да изяде с червен пипер и люти чушки, та дано се тръшне, да не стане и най-сетне жена му да тръгне засмяна из махалата. "Тъй й думам, братче, тъй я утешавам, а тя врещи като коза, кълне, кълне и фучи, па седне насред двора, рита, скубе си косите и дрехите, докато се запени като бясна свиня по устата."

Ето един забележителен пример как човек може достойно да приеме съдбата си, да й се отдаде стоически и така да я обезсърчи и да я докара до отчаяние.

Резките промени в социалния статус на човека често водят и до промени в хранителното поведение. Жертва на тази закономерност се оказва майстор Мирчо Фтичето ("То не е печатница"), който, след като случайно бил избран в някаква контролна комисия, "го избило на общественост" и отказвал да яде фасула, приготвен по всички правила от майка му. "Аз, вика, се абстрахирам от подобни буламачи! Усъвършенствувай ми четири яйца на очи алафранга!"

Повечето герои на Чудомир са сиромаси и ядат, каквото бог дал. Количеството за тях е по-важно от качеството. Удоволствието е повече от засищането и рядко - от вкуса. Но има две ястия, които придават празничен звук на трапезата. Едното е гювечът, а другото - петел с кисело зеле. Образът на тлъстия съседски петел, сложен в голяма тенджера на огъня и зачулен със ситно нарязана зелка, преследва Лъжлив Съби ("Съседи") и го тласка към поредната халосия. Това ястие се явява с целия си блясък в много разкази и изглежда е било любимото на самия Чудомир.





Текстове към илюстрациите

1. Портрет на Чудомир от Мара Чорбаджийска

2. "Нашенец", 1937 г.

3. "Клюкарката", 1959 г.

4. "Флирт", 1961 г., рисунки от Чудомир