Съветската интелигенция познаваше двама Денисовичи - Иван, един ден от чийто живот описа Солженицин в прочутата си повест, и Филип, чиито подчинени се занимаваха с онези, които четяха тази повест

--------------------------------------

Филип Денисович Бобков не е завършвал никой от обичайните университети. Само Висшата партийна школа. Задочно. Но чекистките науки започва да овладява през есента на 1945 г. в Ленинградската школа за военно разузнаване СМЕРШ. Награденият с Ордена на славата 19-годишен ветеран (Бобков заминава на фронта през 1942 г., като успява да излъже комисията, че е с 2 г. по-голям) е насочен към школата по партийна линия. Тогава той и не подозира, че съдбата в лицето на някакъв неизвестен кадровик му връчва щастливия билет.

През май 1946 г. СМЕРШ е обединен с Министерството на държавната сигурност, а началникът на "смершовци" - Абакумов, става министър. Той започва властно да пробутва "своите" нагоре по служебната стълбица. Така и младши лейтенантът от контраразузнаването Филип Бобков е назначен в следствения му отдел. Според книгата на самия Бобков "КГБ и властта" този отдел за разлика от следствената част на министерството по особено важни дела нищо не е подправял и фабрикувал.

Малкото достъпни документи свидетелстват, че с откровена фалшификация на делата тези следователи не са се занимавали. Но при липса на доказателства леко и непринудено са



преквалифицирали заподозрените лица от шпиони в антисъветски люде,



като така им гарантирали присъди. Налице е например справка по делото на един инженер, заподозрян в опит за предаване на държавни и военни тайни на американците - той два пъти бил забелязан край посолството на САЩ. Но тъй като никакви секретни документи не са минавали през ръцете му, в делото неочаквано се появяват показания за това, че той изказвал недоволство от съветската власт. Той имал и донесено от фронта лично оръжие - затова, разбира се, излиза, че е подготвял атентат срещу Сталин.

Тъй като на следствена работа човек може по-лесно да си строши главата, отколкото да направи кариера, Бобков се опитва да се премести в някой от оперативните отдели - немския, английския, американския и т. н. Но да се занимават с посолства и чужденци искат всички. Свободни места има само в подразделенията, където работата е тежка и неблагодарна - в отдела за работа с интелигенцията и в отдела по борбата с национализма. Бобков избира първия и не греши. Един от ветераните на контраразузнаването разказва, че с личната му помощ Бобков успява да завербува един млад тогава, а после станал много известен литератор. Как точно е станала вербовката, ветеранът не казва, но в тесните кръгове той е известен като майстор на провокациите. Явно това е била още една чекистка школа за Филип.

Курсовете за оцеляване в Министерството на държавната сигурност Бобков изкарва в началото на 50-те. През лятото на 1951 г. е арестуван Абакумов. До края на годината съдбата му споделя цялото ръководство на контраразузнаването, а повечето от сътрудниците, в това число и Бобков, са свалени от щата. Точно през това време Филип Денисович завършва Висшата партийна школа. И това също е точен ход. Специалисти с дипломи в министерството има много малко. Тях ги ценят, не ги хвърлят във вътрешния затвор.

Главния урок от онова време го преподава и на Бобков, и на останалите му колеги техният бивш шеф - началникът на Второ главно управление в министерството генерал П. Той е хвърлен в затвора, но не се разкайва, а праща такова писмо на Сталин, че идва заповед да го пуснат, да го пратят на почивка в санаториум, а после да го направят шеф на съветското разузнаване. Оказал се отново на високия пост и сред най-близките си помощници, сред които и Бобков, генералът неведнъж поучава: "Никога нищо не признавайте!



Даже ако някой съпруг ви е хванал



върху собствената му жена, отричайте всичко."

Този завет Бобков следва през целия си живот.

Той не споменава в мемоарите си кое точно управление в КГБ оглавява към средата на 50-те. Но след като чете лекции на студенти от МГУ за събитията в Унгария и разпитва агенти, изпратени в СССР от идейни врагове, става ясно, че това е Четвърто управление на "Лубянка", специализирано в идеологическото контраразузнаване. То отговаря за всичко, което се случва в творческите съюзи, вузовете и т. н. В ресора му влизат "църковната линия", проверка на лична поща и издирване на автори на анонимни доноси. За размаха на тази дейност свидетелства един факт: офцерите от управлението вербували поголовно всички студенти на московските духовни академии и семинарии.

Споменатият вече генерал П. става шеф на Четвърто управление през 1957 г., когато се връща от дълга задгранична командировка. Той прави Бобков зам.-началник на управлението и завършва шлифовката му като професионалист. Преди всичко генералът се заема с реорганизация на агентурния апарат. Формално той обявява пред всички, че бройката на агентите е прекалено голяма и съобщенията им много трудно се обработват. И че "да се превръща званието агент на държавна сигурност в задължително стъпало към получаването на званието заслужил артист е недопустимо". Със санкцията на шефа на КГБ Иван Серов той започва да кани на конспиративни срещи светилата на културата и да им обявява, че сътрудничеството с тях на агентурна основа е приключено. А пък, ако те научат нещо, което може да навреди на сигурността на страната, ще го съобщят "от чисто сърце". "Нали така?", подкупващо пита генералът.

Скоро Бобков и другите сътрудници, присъствали на тези срещи, разбират - така управлението губи най-ценните си сътрудници, но пък



шефът им си създава лична агентурна мрежа,



която ще работи за него дори и след уволнението му от "органите". Това вече е висш пилотаж.

В края на 1958 г. генерал П. е най-реалният кандидат за началник на военното разузнаване ГРУ. Бобков пък можеше да стане един от най-младите шефове на управления в КГБ. Но всичко става другояче. Председател на КГБ вместо Серов става Александър Шелепин. Той изпада в конфликт с генерал П. и го праща на дълга командировка в Китай. А идеологическото разузнаване е слято с останалото. Бобков става шеф на отдел, който отговаря за акредитираните в Москва чужди журналисти.

Но съдбата пак му се усмихва. Оказва се, че със сменилия Шелепин Александър Семичастний се познават по комсомолска линия. И Филип Денисович става заместник-началник на контраразузнаването, зпочват да го смятат за един от ключовите членове на "отбора на Семичастний". При това остава близък с враждуващите с него кадрови чекисти.

Кариерата на Бобков в КГБ можеше да свърши през 1967 г., когато Семичастний е сменен от Андропов. Но пак съдбата е на негова страна. Андропов, преживял в Унгария въстание срещу комунистите, панически се бои от дисидентите и ги смята за глава опасност за държавата. Нужен му е проверен боец срещу идейните врагове, а никой по-опитен от Бобков по тази част в КГБ няма. Така Филип Денисович става първи заместник-началник, а след година - и началник на възроденото идеологическо контраразузнаване, пето управление на КГБ.

Бедата е само в едно. Истински идейни врагове на властта сред видните представители на интелигенцията няма. И за процъфтяването на службата се налага дисидентското движение да се създава почти от нула. Агент-провокаторите от управлението трябва да работят с пълна пара, за да поддържат илюзията за съществуването на



масово, но контролирано инакомислие



На Бобков му харесва, когато подчинените го наричат "мозъка на КГБ". Андропов пък говори за него като за свой заместник. Следващият шеф на "Лубянка" - Виктор Чебриков - го споменава като свой първи заместник. Бобков обаче така и не успява да стигне върха в ръководството на КГБ, защото идва перестройката и разпадането на СССР. Чест му прави, че за разлика от повечето си колеги успява да предвиди това. И както обикновено, прави верен ход - в началото на 1991 г. подава оставка. А година по-късно започва работа при Владимир Гусински в концерна му "Мост".

Има много слухове защо избира точно "Мост". Някои казват, че сам бил вложил там свои средства, други - че контролирал въртящите се там пари на КПСС. И уж той лично бил сложил произлезлия от подопечната му театрална среда Гусински начело на "Мост". Така или иначе, но ядрото на информационно-аналитичното управление на "Мост" е съставено от офицери от бившето пето управление на КГБ.

Отначало Гусински явно се е възползвал от влиянието на Бобков върху хора, заели достойно място в новия руски елит. Но после става нещо неизбежно - времето измива от структурите на властта хората, които още го помнят и се страхуват от него. И съветникът с празно телефонно тефтерче се оказва никому ненужен...