Дали поради образователната суматоха на т.нар. "преход", или от трепетен смут пред богатото с неясни, но лъчезарни въжделения влизане на страната ни в Европейския съюз, но все по-често срещам неграмотността.
Тя не е само в това, че много юноши пишат безобразно, да речем "свадба", "бонбандировка", "ноща" и т.н. Тя е в по-мащабни дълбочини.
И едно от дъната й е в стихийното, масово убеждение, че образоваността се заключава главно в ученето на чужди езици. Един вид - за това как функционира микропроцесорът, си има техник, за Нютон и ябълката си има телевизионни игри, а за "Аз съм българче" си има периодични спорове в образователното министерство.
Пък да знаеш истински, означава главно - чужд език. Често за сметка на своя.
Българинът, който при все кусурите си притежава и едно несъмнено достойнство, вменено още от Вазов на неговия чорбаджи Марко - почти мистична тяга към учението, сякаш е на път да прати собствения език и писмо в килера, докато заляга над чужди.
Като се сетих за Иван Вазов - наскоро един умен човек, чиято свободна мисъл високо ценя, дори призова да редуцираме автора на "Българският език", ако не и да го изхвърлим изобщо от програмите, за да останат на учениците повече сили за чужди езици.
Не твърдя, че те не трябва да се учат. Тъкмо обратното. Но не преди да плуваме в своя като риба в роден вир, не преди да сме турили една уважителна китка пред Пантеона на неговите строители и майстори. Това е условие sine qua non, ако желаем и в бъдеще да черпим дребни радости и идентификационно самочувствие тъкмо от този небезкраен резервоар, наречен роден език и култура. Казвам небезкраен, защото той се пълни от говорещите и пишещите на него, особено от тези, които създават съвременната му литература. Прекъснете притоците към този водоем, и той скоро ще се заблати, ще жабуняса и лека-полека ще пресъхне - както се е случило със стотици други в историята. Не че ще е голяма трагедия за някои. И не че няма и други радости на света - има, разбира се. Но следва да се запитаме какво искаме, и като направим избор, да го следваме без много лашкане нататък - най-малкото пести енергия.
Така че, ако решим да тежим с шампионска чевръстост и адаптивност в този все по-единен свят, следва час по-скоро да се избавим от регионалния баласт на разни възрожденски патоси. Тогава можем да се присъединим към горецитирания мислител, и взаимно да се подтикваме към повече смелост.

Ще си позволя да предложа

При условие че имаме обществен консенсус в тази посока, бихме могли да подходим радикално. Като парламентът одобри, а правителството се залови да изпълнява следната програма.
Всички деца, още от люлката, да учат като пръв език не български, а - примерно английски. За след има-няма 20 години той ще преобладава в страната. А след 40 българският ще стане екзотичен раритет.
Предимства:

-	ще се спестят много, ама много пари, които сега отиват за езиково обучение
-	тази лингвистична революция сама по себе си ще привлече инвестиции; по-добре да правиш бизнес, където всички те разбират лесно, нали
-	страната ни ще подсмихва отвисоко, при това не само организационно, но и политически, на комуникационните трудности, които ще имат да преодоляват останалите страни. (Най-малкото, ще си знаем мястото в един конфликт - в редичката след Австралия и Нова Зеландия, примерно.)

Е, има и недостатъци. Сещам се за един, ама съществен.
- Ще сме чужденци навсякъде, особено тук
Защото зад езика стоят знаци и символи, стоят поговорки и воденици, стоят ниви и ханове, стоят любов и песни, стои мъка и заблуда. Все собствени.
И най-вече, стои омайната радост на стопанина и първопроходеца.
Тази, която кара стареца да не иска да ходи в старчески дом, дори луксозен, а да си предпочита схлупената, но обичана собица. И тази, която кара ученика, дори да е отличник, да не се чувства на място в новото, но чуждо училище.
Малката Десислава Стоянова, лауреат на втора награда в литературния конкурс "Европа в училище" във възрастова група от 5 до 9 г., споделя така очакванията си от присъединяването на България към ЕС:

Всички деца
да живеят добре,
семейство да имат,
да ходят на море.
Да имат играчки -
кукли, камиони,
да ядат на воля
шоколади и бонбони.

("Децата на Европа")

Което си е честна и прекрасна детска представа за един бъдещ и обединен континент. Особено когато шоколадите и бонбоните не са ти достатъчно в настоящето.
Понякога и един народ може да се държи като дете. Но може да се държи и като Паисий, или - по-добре, като монаха Висарион, написал още през XIV век в "Гробът-отечество":

Понеже всички трябва да умрем,
Като смъртни човеци,
И да оставим всички хубости на този свят,
а ние сме се родили голи
и голи ще влезем в земята -
от нея бяхме взети.
Както рече апостол Павел:
Всяка човешка слава е като трева.
Тревата изсъхва и цветът й отпада,
А словото пребъдва в род и род...*

----------
* Текстът е от приписка в Патерик, писан в "лаврата на безплътния първовоеначалник Михаил, при управата на архимандрита господин Никодим, при христолюбивия и благородния цар Иван-Александър, който владее българското и гръцкото царство, в годината 6854 (1345), индикт 14".