Ако смятате, че всичко вече е казано за глобализацията, трябва да видите "Битките на Троя" от Красимир Терзиев, който разказва за снимането на поредния блокбъстър, "Троя", разказан през очите на статистите.

Самата география на глобалната киноиндустрия е забележителна. Както знаем, "Илиадата" се случва на територията на днешна Турция, но поради икономически причини (и заради войната в Ирак) продукцията е "аутсорсвана" в Мексико, където са транспортирани 300 български статисти за баталните сцени. Защо пък българи? Защото приличат на гърци. "Ние сме средиземноморски тип", обяснява ни едно от момчетата, забравяйки, че от времето на Симеон Велики страната им обикновено е на известно разстояние от въпросното море. Истината е, че българските статисти са възможно най-евтината филмова работна ръка с този цвят на кожата. Готови да работят за $12 на ден, те са не само четири пъти по-евтини от местните мексиканци, но струват по-малко от конете, които героите яздят.

Представете си сега глобалния пейзаж: българи, транспортирани в Мексико, за да изобразяват гърци в една продукция на Холивуд!



Статистът е странна фигура,



чудесно пригоден за метафора. Да бъдеш статист не е професия, тъй като не можеш да знаеш какви точно типажи ще търсят за следващата продукция. Твърде специфичната брадавица на носа обикновено не може да се използва повече от веднъж и само стандартните големи мускули или бюстове могат да те задържат в бизнеса за по-дълго време. Ето какво се е променило от времето на Фелини: наместо да изразява несмилаемата остатъчна човешка индивидуалност, днес статистът е абстрактният, пластичният човешки материал. Той е въплътената временност на света, в който живеем, чака да го наемат, да му кажат какво да прави. Облича чужди дрехи, тича от един рубеж до друг отново и отново, без дори да знае къде е грешката и защо трябва да се снима кадърът наново. И накрая повечето от материала, разбира се, бива изрязан, тъй че статистът се взира в картината и гадае дали онзи крак отляво е неговият. Представете си сега тази маса от дегизирани тела, която се движи из глобалния свят.

Спомням си един такъв собствен опит на статист в едно друго време. Беше по време на Универсиадата в София, която за режима беше повод да представи на света едно монументално зрелище на благоденствие, прогрес и ред. Ние учащите се бяхме мобилизирани за онова, което тогава наричаха "фон": трябваше да седим на стадиона срещу официалните трибуни и да вдигаме цветни флагчета по свирката на учителката. Отдалеч - там, където седяха официалните лица - тези флагчета се сливаха в красиви картини на гълъбчета на мира и космонавти. Или поне така ни бяха казали, защото ние, фонът, виждахме само съседите на пейката. Трябва да кажа, че преживяването беше щастливо, тъй като седмици наред репетирахме ("На едно вдигни синьо, на две развей червено...") и, разбира се, не ходехме на училище. Впрочем в същата 1968 г., в която махахме с флагчетата, френските студенти окупираха Сорбоната, чехите замеряха съветските танкове, но както и да е, и ние бяхме радостни, че участваме в модерността.

Българо-ахейците също са щастливи във фона на постмодерността. Дори най-абсурдното преживяване е по-добро от никакво преживяване.



Статистът участва по своему в световните процеси,



той дори може да се почувства като колонизатор на екзотичния декор, където са го пренесли, разхождайки се гордо там с шлем и сабя. В тази история със сигурност има елемент на нарцисизъм. Момчетата казват, че са се записали за снимките заради приключението. Забележете странната промяна в смисъла на тази дума. Приключение - не защото искаш да откриеш, да завладееш, да научиш, а просто защото тялото ти ще бъде пренесено в един друг декор.

Другият момент е надеждата. Тези здрави момчета, които прекарват времето си във фитнесзали, със сигурност няма да заминат за Мексико просто заради 12-те долара. Води ги една такава смътна надежда, че веднъж попаднали на правилното място, нещо може да им се случи. Не могат да формулират точно какво, някакъв шанс, да речем - забелязва ги режисьорът, дава им по-голяма роля или пък намират работа, или срещат някоя богата вдовица... Жизненият хоризонт на човека е заприличал на лотария, трябва да купя билет, за да имам шанс, друго не мога да направя. Поразява ме тази смътност на мечтите в новите глобални човешки миграции. Човекът от фона вече не може да формулира проект, дълготрайна стратегия, да се стреми към онова, което преди наричахме кариера. Въпросът е да попаднеш някъде и да се надяваш нещо да се случи - дали ще играеш грък или троянец, все едно. Това, което те води, са глобалните образи на желанието - калифорнийските палми и басейни, прекрасният Брад Пит, в когото се влюбват дори из поречието на Амазонка.



Вярата е в известен смисъл оптически проблем



За да вярваш в принципа на лотарията, трябва погледът ти да е насочен към победителите. Това, което филмът на Терзиев прави, е да го обърне към тези, които само участват. Глобализацията е един вид непрестанно концентриране на успеха, но вследствие на това успешните стават все по-малко, а неуспешните повече: колкото по-голяма славата на звездите, толкова по-анонимни статистите.

И тъй нищо специално не се случва на нашите момчета. Само 2 от 300 успяват да се оженят за почиващи близо до снимачната площадка американки; повечето се връщат, за да продължат работата си на бодигардове или учители по физическо, с неясна горчивина от някаква измама, от усещането, че напразно са се оставили да бъдат подмамени в света на мечтите. И все пак разкарването из фона на глобалното зрелище е променило нещо в тях, изкривило е погледа им. Казват, че вече не могат да гледат филми, както преди: наместо да се концентрират върху Брад Пит, неусетно фокусират погледа си върху третия страж, горе ляво, разваляйки така цялата магия на глобализацията.