Опитен доктор преглежда пациент и измърморва на по-млад колега:

- Трябва да го оперираме бързо.

- Защо, какво има?

- Солидна сметка в банката.



Наскоро представители на лекарското съсловие изразиха енергичен протест. Както изобщо за липсата на обществен респект към гилдията, така и във връзка с третирането на свои колеги, уловени с подкуп. Поради грубото отношение на полицията към уловените. Основният аргумент беше: "не желаем хора, спасили стотици човешки животи, да бъдат арестувани като престъпници". Това се повтори няколко пъти с вариации.



Бяха убедителни



Затова известно време се чудех коя точно нота от тяхната възмута ми заседна в главата по-френетично и от кларнета на Иво Папазов. После се сетих.

Всъщност на тази дълбоко уважавана от мен гилдия не й ли е основната работа да спасява човешки животи? Прякото й служебно задължение, така да се каже?

По подобна логика за високохуманни заслуги и имунитет би могъл да запретендира и автомобилният техник. Нали е спасил стотици, дори хиляди човешки животи по една проста причина - затяга добре гайките след ремонта. Вместо да се поразсейва отегчено над всяка втора таратайка. Ами строителят - не е ли спасил и той тези, които му обитават градежите? И то само задето не е турял тук-там пепел и гнили пръчки вместо цимент и арматура - тъй, за единия майтап...

А митничарят не е ли направо един Спасител в ръжта при това положение?

Ааа, само той не, ще викнете. Но ще сбъркате. Защото и този заможен държавен служител би могъл да реши да не обмитява вноса, когато е в палаво настроение или ако си е просто либерал по дух. И би могъл да го прави не като сега - изрядко и предпазливо, а често и нашироко.

Какво щеше да стане тогава?



Апокалипсис щеше да стане



Родният производител - в плач и разорение, децата му - гладни и на улицата; депресии и самоубийства - вълна след вълна.

Не, не сте прави, скъпи медицински братя и сестри, уважаеми ескулапи.

Не пиша това, за да се заяждам. Пиша това с неудобство.

Защото подкупът си е подкуп. Престъпление по член 301, 302 и нататък от Наказателния кодекс на Р България, Глава 8, раздел IV. Нещо повече, по закон е виновен и даващият. Член 306 гласи, че "не се наказва само онзи, който е предложил, обещал или дал подкуп, ако е бил изнуден... да стори това и ако незабавно и доброволно е съобщил на властта". Демек накрая го отнася тройно и бедният болен: веднъж - от бедата си, втори път - поради "допълнителния хонорар" за лечителя, трети път - от закона.

Голяма част от лекарите са интелигентни и почтени хора. Те - като всички нормални граждани - биха искали да заработват повече. Никой не е в правото си да изисква от тях сиромашко и аскетично житие в една среда, обзета от трескавия бяс на печалбата, под предлог, че изпълняват своя лекарски дълг. Бедата е в



корупционното размазване на уж стройните тарифни решения



Не работят решенията, това е истината. И то ни връща не в пещерни, но в също така несимпатични исторически реалии. Как се стигна дотам, че радетелите на здравната реформа, мотивирани да изкоренят гнилото социалистическо в нея, укорениха най-лошото от соцнедомислиците? Тоест внедриха халтавост във всичко, което представлява икономическа страна на медицинското обслужване?

Кое беше най-характерното за соцабсурдите в икономиката - шизофреничността на алъш-вериша, това беше. Едно нещо е безплатно, ама го няма. Друго го има, ама не е за всички и не струва толкова, колкото пише, че струва, ами струва шише уиски от Корекома и кутия бонбони фини млечни. Трето ту го има, ту го няма, ама вместо да гадаеш и въздишаш, трябва да познаваш другарката Петричкова или поне племенника й.

Идете покрай коя да е болница или здравен център - да се насладите на суетене и побутване между угрижени роднини - колко да дадем, ами ако се обиди, че е малко, ами ако напротив - се обиди, че предлагаме? Може да е честен, може да не трябва, а тоя вземал по 50, онзи по 800 за операция, а онзи май не, ама не се знае - трябва да търсим човек да каже... А тоя искал да са в пликче при бонбоните, а оня - да се оставят в списанието върху масичката, в ръка не щял да приема...



Ами като нямаме, какво - да мрем ли?



Не е по-лесно при самите ескулапи. Да се сложим на мястото на честния д-р Петров, който работи зарад доброто си име и Божието въздаяние. Но вече рухва под упреците на жена си: "Ти се дърпай, дърпай - на д-р Иванов децата му вече в Англия учат, а ти трупай шоколадови бонбони, диабет ще хванем от тях."

Мисля си, че объркахме нещата. Направихме така, че населението да гледа на церителя с недоверие, а церителят да гледа на населението както лавкаджията гледа на суетящите се пред щанда. Тоест за части от секундата да преценява: "Този ще купи (здраве). А тоя е мишок нещастен, перекенде - пет пари няма в джоба, на пазар тръгнал." Потискащо е да гледаш как ошашавени от реформата старци стискат душата си в зъби, церят се с треви и вендузи и не смеят да припарят до медицината, наплашени от неуловимия танц на тайните тарифи.

Маркс и Чаплин се бяха занимавали със забавния казус, че строшените стъкла на квартала са дюшеш за стъкларя. И че изобщо има нещо перверзно в система, при която строителят мечтае за земетресение, а лекарят - за епидемия.

Но това са парадокси от по-диви времена. В днешните недоопитомени времена на власт трябва да е ясният договор. Затова си спестявам призивите за хуманност, съветвам и гилдията да ги спестява, ако арестуват някой неин член с подкуп.