Противниците на НАТО напразно помпат мускули за бурни протести срещу сбирката на външните министри на алианса в София на 27 и 28 април. Гневът им ще се стовари върху доста по-безобидна организация в сравнение с традиционната представа за агресивен военен блок. В заблуда са и възторжените атлантици, които агитират, че членството в НАТО ще ни донесе инвестиции. И едното, и другото е плод на родни политически схеми, които отразяват вътрешните борби за власт чрез търсене на покровители отвън (Русия, САЩ).

Българите ще видят на срещата в София организация с



недостатъчно ясен образ,



която още се пита за какво я има. Оценката не е на някой възпитаник на покойния Варшавски договор, а на един от влиятелните външнополитически стратези в САЩ Ричард Холбрук. "НАТО трябва да се подготви за предизвикателствата на този век и да даде нова дефиниция за своя raison d'^etre. Това е чудесен френски израз, който означава причина за съществуване", писа той преди месец във в. "Вашингтон пост". Бившият посланик на САЩ в ООН, бивш заместник държавен секретар при Бил Клинтън и архитект през 1995 г. на Дейтънския мир в Босна призова следващата среща на високо равнище на НАТО, която ще се състои през ноември в Рига (Латвия), да предефинира за трети път ролята на алианса. Неговото послание е адресирано най-напред до външните министри, които се събират в София, за да подготвят срещата в Рига.



За първи път НАТО се прероди през 1991 г.



след края на Студената война, когато си изработи нова стратегия (ревизирана през 1999 г.), за да разчупи образа си на монолитен военен блок и да се отвори за диалог със страни нечленки. Второто предефиниране стана на срещата на високо равнище в Прага през 2002 г., когато след атентатите на 11 септември 2001 г. НАТО се отказа от старото си разбиране за териториална отбрана и излезе от естествената си географска среда (териториите около Северния Атлантик), за да може да реагира гъвкаво срещу международния тероризъм. Скоро след това организацията извърши петото си разширяване през 2004 г., като прие България и още шест държави, с което набъбна до 26 членове (през студената война имаше 16 членове). Сега на вратата й чукат още няколко държави, като Македония, Албания и Хърватия се надяват да получат положителен сигнал в Рига.

Като се разраства,



организацията става по-тромава



Тя държи на принципа на консенсуса и всяко разногласие може да я блокира, както стана при нападението срещу Ирак. Тогава Съединените щати подмениха НАТО с набързо събрана "коалиция на желаещите", която послужи за оправдание на Вашингтон и най-верния му съюзник Лондон, че не са самотни в операцията.

Както е трудно да се вземат общи решения с единодушие, още по-трудно е да се привеждат в действие. НАТО не разполага със свои въоръжени сили, а при всяка ситуация иска от членовете си доброволно да предложат помощ според възможностите си. В такива моменти всеки предпочита да се ослушва, защото в крайна сметка става дума за пари. Само 6 от 26 държави изпълняват препоръката да харчат за отбрана над 2% от брутния си вътрешен продукт. Сред тях е и България, която заделя 2,6% от БВП (1,16 млрд. лева за военни нужди според бюджета си за 2006 г.). Впрочем тя е и една от най-изпълнителните, когато става дума за бойна солидарност - участва в натовските мисии в Косово и Афганистан, както и в Ирак, където за разлика от нея НАТО не прави нищо друго, освен да обучава местни офицери.

Разширяването носи



още един риск от парализа



НАТО приема само държави с уредени помежду им конфликти, за да не се налага да им служи за арбитър. Правилото за консенсус не позволява при остър спор алиансът да се намесва в полза на една или друга държава. Такъв е примерът с конфликта между Гърция и Турция за Кипър, пред който организацията е доказала своята безпомощност. Фактически колкото по-широка територия покрива НАТО, толкова по-далеч извън нея трябва да си търси умиротворителна роля. За целта тя се нуждае от партньори, които споделят нейните ценности. През 1994 г. шлагерът бе Партньорство за мир (20 държави главно от бившия съветски блок) плюс Средиземноморския диалог (7 държави от Северна Африка и Източното Средиземноморие). На срещата на високо равнище в Истанбул през 2004 г. бе прокламирано сътрудничеството с държавите в Близкия изток (главно от Персийския залив). В София, а следователно и в Рига, на мода ще бъде сътрудничеството с Япония, Австралия и Нова Зеландия, които споделят ценностите на НАТО и са готови да участват в някои мисии.



Най-ценна за алианса е мисията в Афганистан (ИСАФ),



която е с мандат на ООН. НАТО знае, че не може да постигне много за умиротворяването на държавата, в която воюването между клановете е начин на съжителство. Но може да постигне достатъчно, за да гарантира смислено съществуване на много от своите структури. "Жизнено важно е да успеем в Афганистан, колкото и дълго да стоим - 5-7-10 години", каза пред български журналисти в началото на април служителят в пресотдела на НАТО Хосе Мария Лопес-Наваро. В момента там има 9000 войници под натовско знаме (от които 80 българи), съсредоточени главно около Кабул и в по-спокойната северна част на страната. До срещата в Рига мисията трябва да покрие цялата територия на страната, като в състава й ще влязат около 21 000 войници от 36 страни. За сравнение може да се посочи, че силите в Косово (КФОР) наброяваха 50 000 души. Ако трябва да се постигне същата плътност и в Афганистан, експедиционният корпус там би бил 700 000 души - фантастично число дори за организация от 26 държави, чиито сумарни армии наброяват 2 милиона души.

НАТО експериментира и в други посоки. За борбата с тероризма разчита главно на обмена на разузнавателна информация, на патрулиране в Средиземно море (операция "Индевър"), на защита на граждански самолети от преносими ракети и на охрана на големи международни прояви. Подготвя се батальон за защита срещу оръжия за масово поразяване и бойна единица за бързо реагиране. Правят се опити и за хуманитарни мисии като в Пакистан след земетресението през 2005 г. и като в Дарфур (Южен Судан), където бежанските лагери са в бедствено състояние.

Щабът в Брюксел се затруднява най-много, когато трябва да определи



какво всъщност представлява НАТО



Единственият сигурен отговор е, че това е политическа организация. Оттам нататък следва описание какво тя не е и не желае да бъде: не е световен жандарм; не е хуманитарна организация; не е инвестиционна организация; не е биг брадър за помиряване членовете й; не е военна организация със свои въоръжени сили.

При цялата тази неяснота от срещата в София не се очаква много. В навечерието й България получи обещание за 62 млн. евро от бюджета на НАТО за модернизиране на летищата си в Безмер и Граф Игнатиево. Това са същите летища, които американците ще използват като свои бази, след като държавният секретар Кондолиза Райс подпише договора по време на гостуването си в София. Щабът на НАТО уверява, че не възнамерява да плаща сметките на американците и че така просто ще помогне на България, която официално ще запази суверенитет над базите. Старшият борд по ресурсите предложи отпускането на тази сума не като специална помощ за България, а в пакет за развитие на военните способности на седемте новоприети държави, който възлиза на 280 млн. евро. Така на заседанието си през май Съветът на НАТО няма да изпитва неудобство да обяснява, че връща на американците част от парите, които те дават в общия бюджет. В алианса всички държави имат едно и също право на глас, но стане ли дума за пари, гласът на Щатите тежи най-много, защото са най-голям вносител. От дълго време те настояват за по-справедливо разпределяне на финансовата тежест, а и повечето държави предпочитат да не се впускат в скъпо струващи операции. Перспективата е алиансът да си търси дребни роли, въпреки че постоянно се разраства.