|
| Емил Спахийски |
Изводът е много прост: в журналистиката нищо човешко не ни е чуждо. Има едни хора, които гледат да им свърши работният ден, други се натягат за кариера. Едни събират информация, други я коментират. В крайна сметка всички мечтаят за по-добър живот и съвсем човешки неща като Карибите например. Нищо по-различно от политиците, полицаите, съдиите. Нищо по-различно, но между трите власти и журналистиката има сериозен съвместен живот, който протича предимно в конфронтация.
Покрай публикуваната в "Сега" реч на Тони Блеър на тема медии в интернет форума се разгоря сериозна дискусия. Особено по отношение на неговата забележка за размиването на границите между коментар и новина в журналистиката. Според британския премиер в оставка медиите създават информационен свят, който понякога е доста далеч от реалните факти.
Фактите не са това, което бяха
Той е донякъде прав по отношение на "информационния свят", но e чист опит за манипулация, че за това са виновни само медиите. Новините, които достигат до нас, рядко остават същите в рамките дори на часове, вярно е. Една новина започва да живее собствен живот, понякога извън контрола на журналисти и пиар експерти, и в края на живота си тя няма дори бегла връзка със своите корени. Нещо като играта на развален телефон. В подобна среда живеем всички и това отдавна е описано от философите на постмодерния свят. Информацията (силно обработена, понякога манипулирана), която излиза от говорители, пресцентрове, се пречупва през позициите на отделните медии и в крайна сметка попада при публиката по един доста различен вариант. Ние възприемаме целия свят по един доста манипулиран начин, резултат от налагането на послания от политически и икономически интереси, пречупени през информационни агенции. Когато срещу тези послания има и съпротива, то новинарската картина е доста изкривена.
В САЩ имат една представа за войната в Ирак, в Иран - друга, в България - трета. Това касае всички новинарски теми - медицински сестри, корупция, полиция... Истината тук няма ясен дом и май сме обречени да живеем в този симулиран свят.
Използването на чистите факти също може да бъде манипулация. Внимателно подбрани "факти", абсолютно достоверни, подредени по определен начин дават на публиката съвсем извратена представа. Посланието може да изглежда толкова реалистично, че никога да не излезе на бял свят истината (колкото и относително да е самото понятие).
Политиците винаги се дънят
В съвременния медиен свят самите факти са абстрактни. Разбира се, има неоспорими неща като колко души за загинали в една катастрофа, в колко часа е станал атентат в Йерусалим, колко бутилки вино сме изнесли в Англия. В случая обаче говорим за други факти, тези, които ни се предлагат от медийните машини на министри, кабинет, президентство. Факт е, че политиците винаги искат да се харесат на медиите. Ако бъдем съвсем точни: искат да се харесат на електората си чрез медиите. Политиците, хората от властта рано или късно се дънят, защото това, което представят за себе си и политиката си, е форма на театър. По такъв начин ние си говорим чрез изразни средства - те с показност, репетирани реплики, съгласувани действия, ние - с коментара си.
Това е така, защото вече става дума не за факти, а за послания, които стигат до нас чрез манипулирани новини. Джордж Буш искаше да покаже в Албания, че хората обичат политиката на САЩ и в частност неговата. Това е посланието към света, към мюсюлманите: "ние заставаме зад всички, които са тръгнали по пътя на демокрацията, и ето, дори искаме независимо Косово в името на мира". Всичко щеше да си е ОК, ако един шашкънин от проверената публика не му сви часовника. Подготвяното вероятно с месеци послание замина в небитието. От цялото му посещение ще остане този прост, символичен факт - политиката на Белия дом се подкрепя от хора, които нямат свян да му задигнат часовника от протегнатата ръка. Медиите не могат да не се присмеят на тази гротескна случка, макар и да пресилват значението й. За публиката остава наградата, че е видяла кухнята на правене на събития.
А ако погледнем с други очи на случилото се... Случката с часовника е чудесна дъвка за медиите и за публиката. Не е проява на извратено конспиративно мислене, ако предположим, че всъщност е изгодно и на Албания, и на САЩ, а и на Косово изявлението на Буш да бъде временно засенчено от историята с часовника. Вижте резултата - в момента почти никой не се занимава с това какви ще са последствията, ако Прищина обяви едностранно независимост, за което безспорно е насърчавана от Вашингтон, а и не явно от няколко страни в Западна Европа.
Размиването на границата с коментара
Дори и сред медийните специалисти е трудно да се намери единно становище дали трябва да се размива границата между факти и коментар, особено във вестниците. Според мен, особено когато става дума за политика, може - да.
Ако ние отразяваме точно какво ни се казва на пресконференция, сме обречени да бъдем пощенски кутии. Ако трябва да вярваме на думите на всеки един политик - май трябва да се откажем от имената си. В западната журналистика отдавна изчезва класическата конструкция на водещото изречение, в което се съобщава кой, къде, кога, как.
Силната журналистика според мен трябва да има позиция дори при поднасянето на фактите. Заглавието може и трябва да бъде коментар, когато става въпрос за важни за обществото събития. Това определя и лицето на медията. Никой политик не може да се сърди на издание с ясна позиция. А дали вестникът, сайтът, радиото и телевизията са качествени или не, зависи от търсенето на публиката.
Опит за контрол
Когато един политик е в опозиция, по-често ще е доволен от медиите, но когато седне на креслото на властта, рано или късно попада под обстрела на журналистиката. Не случайно политиката непрестанно се опитва да сложи намордник на медиите. Опит за контрол чрез влияние върху рекламодатели, чрез нормативна база, чрез съда, чрез корупция, чрез зависимост на държавните медии от определени лидери.
В журналистиката далеч не всичко е перфектно, но истината е, че медиите зависят изцяло от публиката. Дори и да изглежда, че са по-зависими от рекламодателите. И рекламодателите ще ги изоставят, ако медията загуби трайно доверието на аудиторията си. Та нали трябва да продават стоката си на някого?
Битката с политиците никога няма да свърши, защото опитите да се сложи ръка върху независимата журналистика водят до възникването на нови медии. Това е добрата новина. За останалото има саморегулация - етичен кодекс, страх от съдебно възмездие. Това са инструментите на демокрацията.
|
| Тони Блеър бе доста прав в твърдението си, че съществуващият информационен свят понякога е далеч от реалните факти. Чист опит за манипулация обаче бе твърдението, че за това са виновни само медиите. |
|
| Ето ви чиста новина - тези хора свиха часовника на Буш. Акцентирайки върху тази новина обаче в сянка остава другата - по-важната - че САЩ искат независимо Косово. |
що ли
Мили Авторе 
, 
Навремето Евгений Станчев беше пришил на журналистите от радио София прозвщето "помияри". Неколегиално, нетактично и грубо, разбира се. За съжаление, ако погледнем с по-отворени очи обаче днешната целокупна българска журналистика, асоциацията със скитащите из столицата гладни, кастрирани и обезпаразитени четириноги, надяващи се на коричка хлебец или оглозган кокал, все по-натрапчиво се налага.Достатъчно е да се взрем в медийното поведение на повечето от журналистите ни досежно "Р.Овч.". Вместо сочен тексаски бифтекс, в края на краищата те получиха някаква блажна и смачкана опаковка с неизвестен произход. И само неосъществените милиционери като Росен Петров продължават да си ръчкат муцуните в нея с надеждата, че ще направят някому впечатление.
Обявиха журналист от СКАТ за персона нон грата в Берлинския свободен университет
