Помните ли оная реклама на италиански перални, в която омаен апенинец караше англоезична чужденка да му изрежда общоизвестни италиански думи и тя, сияеща, се сещаше за "аморе", "ти амо", "лаватриче" и "Индезит"? Е, ако сценката се разиграе днес в централата на Европейския съюз в Брюксел, там, пребледнели, ще се сетят за "паура", "еуроскептицизмо", "Берлускони", "Фини" и "Боси".

Тревогата, обзела ЕС след победата на десницата в Италия в миналогодишните избори, от началото на тази година уверено прераства в тиха (засега) паника. Конкретните поводи са два - оставката на уважавания в Брюксел италиански външен министър Ренато Руджеро заради споровете му с кабинета в Рим около въвеждането на еврото и номинирането на лидера на неофашистката партия Национален съюз Джанфранко Фини за италиански представител в Конвента на ЕС.

Зад двата факта стои конкретна политическа линия, която не без основание плаши Брюксел и която може да стане сериозна спънка пред евроинтеграцията. Същността й е синтезирана в следната фраза на цитиран от в. "Ди Цайт" италиански журналист, привърженик на премиера Силвио Берлускони: "Това правителство отхвърля всякакво опекунство. То не иска да му се казва какво да обличаме, когато излизаме да хапнем, и как да се държим, когато сме поканени на чай при големите шефове." Или другояче казано - Рим не иска да слуша Брюксел.

А ето и как на практика се изразява това: Италия се оттегли от проекта за изграждане на военнотранспортния самолет "Еърбъс А400М", твърдо се противопостави на идеята за общоевропейска заповед за арест, а на срещата в Лакен блокира решенията за това къде да бъдат седалищата на редица агенции на Евросъюза.

Така ЕС получи нагледно потвърждение за опасенията си, че Рим ще кривне от общоевропейската линия, породили се още след идването на власт там на коалицията "Дом на свободата" между "Форца, Италия" на Берлускони, Националния съюз на Фини и Северната лига на буйния ксенофоб Умберто Боси. Ето как "Ди Цайт" характеризира това емблематично трио: "Берлускони представлява парвенютата на италианското общество, които искат да се обогатят с всички средства. Боси олицетворява гневните дребни собственици на богатия Север. Фини подкрепя фашистката традиция и нейния опит да се модернизира през третото хилядолетие."

От своя страна Рим силно се гневи срещу лепенето на етикети и срещу обвиненията в евроскептицизъм. Берлускони не спира да уверява, че кабинетът му си остава ориентиран към евроинтеграция, но държи структурите на ЕС да станат по-ефективни и демократични в противовес на сега проеобладаващата бюрократщина. Както личи от статия във в. "Стампа" на депутата от "Форца, Италия" Марчело Пачини, "същността на проблемите се отнася до това какво наричаме изграждане на европейската демокрация".

Тук нещата опират до цял един лепкав пласт в междуевропейските отношения, в който достигането до единна позиция се оказва невъзможно просто поради идейната несъвместимост между отделни национални правителства и останалото - за момента социалдемократическо - мнозинство в ЕС.

Както по-рано - в случая с Австрия и влязлата във властта там крайно дясна Народна партия на Йорг Хадер - така и сега, с Италия, ЕС се оказва в деликатно и двусмислено положение. От една страна, възходът на крайната десница във въпросните страни е продукт на демократичен вот. От друга - националистическите и несъвместими с духа на европейската интеграция корени на тези сили стават пречка за целия процес на обединяване на Европа. Бива ли тогава в името на "доброто" да се попритиснат "лошите"?

Уви тук границата е много тънка и опасна, а пък и опитът със санкциите срещу Австрия не е никак окуражителен. Но и да остави пиронът Берлускони да я боде в ботуша Европа не може, защото ще окуцее. Просто е време за обущар, тоест за същата онези институционална реформа, за която и самият Берлускони толкова настоява и която може би ще успее да внесе хармония между европейското обединяване и националните скрупули така благодатни за възхода на екстремисти от рода на Хайдер или Боси.