Партиите винаги са имали консенсус за това да не дават реална власт в ръцете на избирателите. Би било добре, ако сегашните протести успеят да се преборят с този заговор. |
Със сигурност сред тези искания има някои разумни, като например изборите у нас да са мажоритарни. Първоначално протестиращите искаха чист мажоритарен вот, после смесена система, а накрая заговориха за преференциален вот. Дори само фактът, че всички партии без изключение са против мажоритарния вот, е достатъчен аргумент за това, че той трябва да бъде въведен. Едно от най-големите предизборни обещания на ГЕРБ през 2009 г. бе въвеждането на преференциален вот с нисък праг - най-невинната форма на мажоритарност. В крайна сметка герберите си намериха оправдание и се отметнаха от обещанието си да дадат на гражданите възможност да пренареждат партийните листи. По Изборния кодекс, както е известно, опозицията водеше епични дискусии, но въпросът за отпадането на преференциалния вот не бе обект на нейното внимание. Когато става дума да се даде реална власт в ръцете на гражданите, партиите винаги имат консенсус помежду си това да не се случва по никакъв начин.
Мнозина описват чистия мажоритарен вот като едва ли не най-голямото зло, което може да се случи на България. Аргументите на противниците на мажоритарния избор са смешни и жалки. Няма как да се приеме на сериозно твърдението, че ако се гласува мажоритарно, парламентът ще се напълни със съмнителни бизнесмени, които ще си купят депутатските места с мръсни пари.
Да, риск винаги има,
но сегашната пропорционална система също позволява на хора със съмнителна репутация или техни близки да стават депутати. И примерите за това не са един и два. Едва ли има сериозен човек, интересуващ се поне малко от политика, който да твърди, че партийните централи, изготвящи листите, са достатъчно надеждна преграда пред мръсните пари и съмнителните бизнесмени. Може би е крайно време законът да се довери на разума на българските граждани, а не на разни политбюра.
Мнозина изтъкват, че Бойко Борисов е спечелил последните избори мажоритарно и въпреки това се е провалил. Това твърдение е груба манипулация. Дори да приемем този провал за факт, то именно липсата на мажоритарен вот или поне елемент е една от причините редиците на ГЕРБ да се напълнят с "калинки". Ако всеки кандидат на ГЕРБ беше принуден от избирателната система да доказва пред избирателите собствените си качества, а не да разчита на авторитета на Борисов, който през 2009 г. бе безспорен, това със сигурност щеше да повиши качеството в ПГ на партията и сред нейните представители в изпълнителната власт. Вярно, на последните избори
имаше 31 мажоритарни мандата,
по един във всеки район, и всички те, освен онези в смесените райони, бяха спечелени от ГЕРБ. Конкуренти на мажоритарните кандидати на партията обаче бяха провалените лица от тройната коалиция, срещу които и магаре щеше да спечели.
Онези, които приемат мажоритарния вот за панацея обаче, също не са прави. Нито една изборна система не може да реши изцяло проблема с лошия материал, който изобилства в политическите партии. Мажоритарният вот обаче предполага повече лична отговорност у всеки кандидат. А именно личната отговорност е един от най-големите дефицити в българската политика.
Останалите искания на протестиращите, свързани с изборното законодателство, будят по-скоро недоумение. Не е сигурно, че намаляването на прага за влизането в парламента от 4% на 3% ще доведе до добър резултат. Това ще гарантира само допълнително фрагментиране на политическото пространство и правене на двойни, тройни и четворни коалиции, в които никой не носи отговорност за нищо.
Отзоваването на депутати пък е непрактично и неразумно искане. Непрактично, защото за него ще трябва промяна в конституцията, за която съвсем няма време. В чл. 67, ал. 1 на основния закон е записано, че народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ, а обвързването със задължителен мандат е недействително. Това означава, че няма как депутат да бъде отзован чрез местен референдум.
Освен това
отзоваването е тоталитарен механизъм
и съществува като възможност в двете конституции на Народна република България. Ефективният контрол върху депутатите в една демократична държава може да се осъществява, ако те бъдат избрани чрез един или друг вид мажоритарен вот и ежедневна гражданска бдителност.
Искането формациите, явяващи се на избори, да събират 500, а не 7000 подписа, за да могат да се регистрират, пък е огромна крачка назад. Същото важи и за идеята депозитът, който внасят, да бъде свален от 10 000 на 1000 лв. Едно от постиженията на гражданското общество бе именно въвеждането на подобни бариери пред огромната върволица от формации, която участваше на всички избори преди време. С тези правила тя бе силно редуцирана. Голяма част от тези формации просто обслужваха под една или друга форма нечии интереси, без да имат истински политически амбиции.
Сред протестиращите се чуват и гласове в полза на това да се регистрират инициативни комитети, които да издигнат граждани за депутати. Подобна възможност винаги е съществувала и досега нито един депутат не е бил избран като независим. Инициативните комитети са подходящи за президентски и кметски избори, но за парламентарните определено не вършат работа.
Исканията на протестиращите, свързани с избирателната система, са поредното доказателство, че тези протести твърде много закъсняха. Ако хората се бяха вдигнали преди няколко месеца, когато се приемаха промените в кодекса и стана ясно, че ГЕРБ се отмята от предизборното си обещание за преференциален вот, вероятността да успеят да се наложат щеше да е доста по-голяма. Що се отнася до искането им за активна регистрация, чрез която да се прочистят избирателите фантоми, то трябваше да бъде поставено още в началото на мандата, когато се изработваше самият кодекс. Това е една чудесна идея, но със сигурност за нейното реализиране вече няма време. Каквото и изборно законодателство да се приеме обаче, то не отменя ежедневния контрол на гражданското общество върху политиците. Ако винаги чакаме ножът да опре до кокала, за да излезем да протестираме, много трудно ще се измъкнем от сегашната незавидна ситуация, в която малка група хора, наречена "елит", паразитира върху огромната част от обществото.