31-годишният Лаврен Петров, който е внук на големия ни художник Цанко Лавренов (1896-1978 г.), е завършил наскоро изкуствознание в Нов български университет. Младият човек смята, че продължава по свой начин работата на дядо си - откупува някои от разпръснатите картини на маестрото, готви се да издаде неговите дневници, спомени и писма, а също така е един от учредителите на семейната фондация "Цанко Лавренов". Лаврен е бил на седем години, когато дядо му умира, и помни някои случки, свързани с художника. Той е заедно с него в Пловдив, когато честват 80-годишнината му. Отвсякъде се стича народ и всички искат



да докоснат именития си съгражданин



В инвалидна количка Цанко приема поздравленията и се радва на обичта и признанието на пловдивчани. Градските големци обещават на маестрото, че ще му издигнат музей в стария Пловдив, в който ще бъдат изложени картини от неговия "златен фонд". Това са платна, които художникът е творил и събирал през целия си живот. "Бих искал да спомена нещо за съдбата на "златния фонд", казва Лаврен Петров. През последните 20-30-години от живота си дядо ми се е вълнувал от мисълта да се построи музей в неговия роден град Пловдив. Тази дълго време утопична идея през 1976 г. изведнъж се придвижва учудващо бързо. Във връзка с юбилейната изложба на Цанко Лавренов през същата година Окръжният народен съвет в Пловдив сключи договор с художника, съпругата му Йорданка Лавренова и дъщеря му Силва Лавренова, собственици на 42 негови картини, съгласно който ОНС поема задължението да закупи тази колекция и да изгради къща-музей (галерия) на Цанко Лавренов в Пловдив. В договора има доста неясноти, на всичко отгоре СБХ преоценява колекцията и намалява стойността й наполовина, но въпреки това дядо ми, вече много болен, не се отказа от споразумението и не загуби надеждата, че такава галерия ще бъде построена. Не сме се оттеглили и ние, неговите наследници, защото всички искаме и не губим надеждата, че в Пловдив ще има музей-галерия на Цанко Лавренов. Мисля, че градът и по-скоро неговите управници, от които зависи това, дължат тази почит на видния си съгражданин."

В момента картините от "златния фонд" на художника са изложени в стария Пловдив, в музея за Мексиканско изкуство. Според Лаврен Петров това не отговаря на представителността на творческата му личност. "Дядо ми е живял в ужасно трудно време, споделя внукът, и ние днес нямаме никакво право да се оплакваме от абсолютно нищо." Втората световна война, липсата на средства, обвиненията на критиците, че Лавренов твори религиозно изкуство - всичко това прави невъзможен живота на един от най-чувствителните ни художници, автор на прочутите платна "Старият Пловдив", "Пловдив-зима", "Манастирът Хилендар", "Атинският Акропол", "Трите Марии при разпятието", "Работници" и много други. Синът на Златю Бояджиев - Георги Бояджиев, пише в своите спомени, че не е лесно да бъдеш



абсолютна контра на тоталитарната власт.



"Цанко Лавренов го плюят и критикуват насам-натам, но аз съм единствен в България - чувал съм го да казва", продължава за него Г.Бояджиев. Неповторим художник на стария Пловдив, на българските и светогорските манастири, на редица личности и епизоди от славното ни историческо минало, на обикновени хора от народа, Лавренов не може да бъде сбъркан с никой друг. "Ама са хубави моите картини", възкликва веднъж той пред своя приятел Христо Стефанов и тръгва с него из Пловдив да дири платната си, пръснати из частни колекции. Целта на художника, който не обичал да продава картините си, е била да ги събере, ако притежателите им решат да му ги продадат, защото "никой баща не може без децата си". Така Лавренов си връща доста платна и тъжи за тези, които не успява да прибере.

От спомени на близките му приятели се разбира, че той е продавал изключително рядко, в моменти на голяма нужда и когато партийните величия го задължават да направи това. "Не продавайте вашите картини. Те имат изключително значение за българското изкуство и култура", му казал веднъж шведски дипломат. Само на хора, които обича, и на свои приятели



художникът подарява картини



Днес голяма част от творчеството му е собственост на неговата дъщеря Силвана Лавренова и на внука му Лаврен Петров. Силвана е музикален редактор в Националното радио, програма "Христо Ботев". Тя е завършила Софийската консерватория, специалност пиано. Спомня си, че баща й обичал да свири на този инструмент и често слушал изпълненията й. Когато усетил, че Силвана свири вече по-добре от него, той престанал да се докосва до пианото.

Най-близките приятели на Цанко Лавренов - Златю Бояджиев, Данаил Дечев, Васил Бараков, Давид Перец, Владимир Рилски и други - подобно на него са тясно свързани с Пловдив, с този древен, с магическа сила град, който е изиграл изключителна роля за утвърждаването им като художници. В своята мемоарна книга "По стръмната пътека" Цанко Лавренов разказва с изключителна любов за родния си град, за своите близки и роднини, които са формирали неговия детски и юношески свят.

Цанко е роден в семейството на богатия пловдивски търговец Иван Лавренов. Той и съпругата му Силвина били католици. Пътуващи католически свещеници босненци и хървати при обиколките си из поробеното ни отечество намират в Пловдивско цели селища от павликяни, които имали особени вярвания, обичаи и заклинания - едно изродило се богомилство. Принципите им според Цанко Лавренов били: "Неподчинение и роптание срещу властниците и богатите и дуалистично вярване в борбата между доброто и злото. Та от такова павликянско потекло съм аз", признава по-късно художникът. Иван и Силвина



кръщават бъдещия художник с името Александър-Стефан



След време всички викали Цанко на момчето, което от малко искало да стане творец. Затова по-късно в документите си Лавренов променя малкото си име на Цанко. В периода от 1907 до 1916 г. той учи във френския колеж "Св.Августин" в Пловдив. През този период той печата карикатури в сп."Българан" под псевдонима Лоран. След това завършва школата за запасни офицери в Княжево и работи в магазина на баща си в Пловдив. Иван Лавренов разбира, че синът му не става за търговия и го изпраща във Виена, където Цанко посещава частното рисувално училище "Св.Ана" и курсове в Академията за приложни изкуства. През 1925 г. Лавренов пътува из Италия. Вижда Рим, Венеция, Флоренция и Асизи и по случай "свещената година" на католическия свят прави ауденция при папата, която след време описва в своите спомени. Цанко е разочарован от католиците, тъй като не успява да получи стипендия от тях, за да продължи образованието си в Италия. По-късно, през 1942 г., когато сключва втория си брак с Йорданка Маринова Базанова, той



променя вероизповеданието си



и от католик става източноправославен. Йорданка е любимата жена на Цанко и тя е в продължение на 34 години неотлъчно до него. Тя е първата критичка на картините и статиите му. Израснала в горнооряховско село, деветгодишна тя напуска родното си място и отива в Горна Оряховица. Там става една от най-добрите и търсени шивачки. "Такава жена днес трудно се среща", казва за нея внукът й Лаврен Петров. "С дядо ми те бяха идеалната двойка, минават през редица изпитания, но запазват обичта и уважението си един към друг. Баба ми само веднъж се е карала на дядо ми, когато се напива с Николай Райнов, но това повече не се повтаря. След време те разказваха тази случка и се смееха", споделя Лаврен.

Днес младият мъж иска да напише и книга за живота на своите дядо и баба, за пътуванията, изложбите и наградите на Цанко Лавренов. Той си спомня, че максимата на дядо му била: "Нито ден без черта, нито ден без линия!" "Вярно е, сега повече ми се живее, но аз съм продължителят на делото на моя дядо и съм наследил неговата работоспособност и упоритост, които са характерни черти на Лавреновия род", споделя внукът.