Като заваля разрушително, та цяла година - би написал някой днешен кандидат-класик. Друг е въпросът, че по-скоро не би писал, защото поради препускащото естество на съвременния дует "случка-интерпретация" сигурно вече се труди някъде като телевизионен репортер. Така че вместо да оставя графични следи върху хартията, всяка вечер интервюира новия клет Крайненец Боне - край подгизналата му къща, до нивата му, превърната в блато, или в мазето му, над плувнали бидони със зимнина и удавени плъхове.

Истината е, че бедствията тази година ни потиснаха с постоянството си. Забележителен е кадансът в похватите и настроенията при отразяване на поредното наводнение. Започна с подценяване и лек хумор, продължи със смело газене на журналисти и политици из калта и всеобщ благотворителен подем. Вече е налице известно претръпване, умора и някаква метафизична почуда.

Заговори се още повече за промяна на климата, тръгнахме да мерим степените на човешката вина спрямо обективните обстоятелства. Истината е, че ни се ще да има виновни за тия потопи. Такива, които са изпуснали язовирите неправилно, които не са почистили речните корита, които крадат вода, когато я няма, и ни давят с нея, когато не я искаме. Напълно съм сигурен, че ги има. И че трябва да бъдат изобличавани, което често и правим с променлив успех. Но сега приказката ми е за друго.

Всъщност у нас валя много. Другаде, на Пиренеите, се засуши небивало. В такива случаи си имаме хипотези за бедствията. Те са две групи. Едната е свързана



със собствените ни екологични безобразия



Припомнихме си парниковия ефект, повишил температурата през последните 100 години с 0,6 градуса, озоновата дупка, сетихме се за Протокола от Киото и добрите индустриални държави, които го подписаха, както и за наглата свръхсила, която не пожела.

Ние безусловно допринасяме за собствените си изпитания, в климатичен и всякакъв друг план, но механизмът за това е спорен.

С етика и религия е свързана цялата втора група хипотези. Там става дума за грехове и наказания. Греховете са наши, а наказанието - Божие, както се полага. Помпей и Херкулан, Содом и Гомора, към които френетични американски пастори присъединиха Ню Орлиънс, бастисан от "Катрина" наскоро, са все в списъка на прословутия Божи гняв.

Не знам, не знам.

На мен лично двете групи хипотези винаги са ми изглеждали малко прекалено лесни, що ли. В първата някак надменно се надценяваме. Всъщност дори злодейството ни е лилипутско - в космически план. Най-много да затрием цивилизацията си и част от природата. Микроб е човекът пред могъщите сили на битието, за да му е дадено да го разсипе в пристъп на слабоумие. Във втората пък обиждаме Създателя, като му вменяваме неприсъща, по моему, елементарност. Мисля, че Той предпочита личните апокалипсиси пред действие като във филма The day after Tomorrow на Роланд Емерик. В който мегаполиси погиват, течения тръгват обратно, а твърдта се клати повече от зрителски рейтинг.

Той, Създателят, едва ли обича често



да си играе на главен прокурор,



поне във видимата част на метафизичния спектър. И едва ли се забавлява, като меси циклони цяла година, за да затрие десетина публични дома. Ако се вярва на Писанията, Той не използва стихиите с морално-педагогични цели, и не селектира: "Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, правете добро на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен, защото той оставя своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. " (Матей, V, 43-45)

Спонтанните есхатологични настроения при всеки катаклизъм или при всяка по-особена дата нека оставим на хора с детска душевност като Пако Рабан. Не знам дали помните как известният моделиер напусна Париж, който щял да погине при смяната на хилядолетията, и се укри в провинциално скривалище.

Апокалипсис са чакали масово европейските християни и през ХVII век. Тогава около 5 десетилетия слънчевата активност била много ниска, а зимите страшни и продължителни. Често царял глад. Тълмачи и пророци вещаели скорошна гибел за греховете човешки.

Бедствията и войните са като инкубатор за чуващи гласове свише. През трийсетте години на миналия век у нас възникна такава секта: "Общество на добрия самарянин", с шеф о.з. полковника Стефан Денев. Той тълкуваше съновиденията на "осенената" Бона Велинова, и разясняваше Откровението на Йоан: Червен змей - СССР, смъртна рана - битката при Киев, и т.н.

Изобщо, да се търси ясен смисъл в катастрофите, е работа уязвима, лесно може да стане смешна. За мен достъпният код е, че ни се припомня: земята е неуютно и сурово място. Нещо, което си знаем, но го мислим в психологически и социален план. Питам се - дали когато това ни знание набъбне безутешно като морална гангрена, чисто физическата трагедия не изпълнява целебна роля?

Една такава хомеопатия на опустошението, при която ураганът разгонва облаците на депресиите и мъглите на егоизма?

Не знам, не знам.

Не знам дори защо Ной се е спасявал в нещо, наречено с отблъскващата дума "ковчег", а не примерно с "Кораба на Белия гълъб". Дали е просто въпрос на превод, или постоянен намек за бренността на цивилизационното ни самомнение?