През 1879 г. на част от българските територии започнала да функционира първата наша демократична държава, а през 1949-а на част от германските земи била конституирана втората германска демокрация. И двете били с ограничен суверенитет и тежки национални проблеми, но и в двете закипяла трескава стопанска активност. За германците се казва, че сътворили "икономическо чудо", а за българите - че се превърнали в "прусаците на Балканите". Ето как можем да се обявим за "братя по съдба" с нацията-локомотив на Европа. Свободното интерпретиране на епизодите от миналото дава възможност за любопитни, макар и произволни, аналогии. А иначе може би е по-разумно е да се каже, че сходните ситуации раждат сходни решения, дори и когато става дума за съвсем различни народи, времена, традиции.

---------------------

Първото, което направили българските депутати, събрали се на 22 февруари 1879 г. в Търново, било да откажат да законодателстват, за да не узаконят по този начин разделянето на българския народ. Целта им била да направят демонстрация против статуквото и ако могат, да ядосат силите, които го наложили. А тяхната задача всъщност била да изработят Органически устав на Княжество България - васално на султана и в момента управлявано от руски императорски комисар. Бойкотът им не продължил дълго, защото им било казано да не се занимават с неща, които не са тяхна работа.

Горе-долу същото се случило и с представителите на немските ландтази, събрани във Франкфурт и Кобленц през 1948 година. Те трябвало да подготвят основите за конституция на западната окупационна "тризония", контролирана от съюзнически военни губернатори. Те също не искали да закрепват законодателно разделянето на родината им. Аргументирали се със сложни, почти философски доводи - примерно, че една конституция няма да е законна, ако целият народ не е изразил свободно волята си.



Чуждите шефове обаче им наредили да приключват бързо



и да не се занимават с въпроси, които се решават на друго ниво.

Това не е много добър повод за патриотарски ентусиазъм, но все някой може да възкликне: "Пак изпреварваме Европа! Немците се нуждаели от цели 70 години, за да дораснат до първата стъпка на българския парламентаризъм." Германофилите могат да подхвърлят: "Ето я общата ни историческа съдба - да бъдем жертва на победители, които налагат дори и основата на свободите - конституцията". Някой германофоб пък може да възкликне: "Пада им се на немците, защото нашите нещастия тръгнаха от Берлин (заради Берлинския конгрес)."

Но няма да е прав, защото домакините не са виновни за решенията на конгреса. Те се занимавали повече с битовите проблеми на високите гости, отколкото с Източния въпрос. Съдбата на "овцекрадите от долния Дунав" е последното нещо, вълнувало канцлера Бисмарк тогава.

Между другото положението на германците през 1949 г. е било не просто сходно, а много по-лошо от това на българите през 1879 г. Българският народ бил разпокъсан в две отделни области с ограничен суверенитет - Княжество България и Източна Румелия, които запазвали културната и политическа общност и хранели надежда да се обединят. Германците били разделени на две зони - западна и съветска, които тръгнали по съвсем различен път, а границата между тях ставала непропусклива. Никой не можел да предвиди дали някога ще се обединят отново. Освен това доста български територии останали под чужда власт и това насочило хиляди бежанци към младото княжество - тласкани било от страх, било от желание да заживеят свободно и да потърсят нови възможности.

При германците бежанците били милиони (главно жени и деца), защото в областите, останали под чужда власт, се провеждало истински модерно - ефикасно, механизирано и безжалостно - етническо прочистване.

Всъщност 1879 г. била по-скоро хубава за българите, а 1949 - по-скоро лоша за германците.



Край Балкана царял ентусиазъм



и народът бил изпълнен с възторжени чувства към младата родина и към освободителката Русия. Мощта й била надценявана, от нея се очаквала безкористна помощ, а от живота занапред - предимно хубави неща. През 1949 година германците трябвало все още мъчително да осмислят миналото си, да анализират как се е стигнало до Хитлер и концлагерите, да нищят безкрайно сложния за тях проблем със съвестта и отговорността. Техни освободители били довчерашните врагове. Едва след като Сталин блокирал Западен Берлин, а американците упорито го бранели с въздушен мост, германците повярвали, че имат съюзник, на когото да разчитат донякъде.

Другият съюзник - Франция, била по-скоро враг. Имала да си връща исторически дългове. Тя си заградила цяла немска област (Саар) и подхвърляла: "Толкова обичаме Германия, че се радваме, че има две."

Българите от 1879-а се възползвали от свободата си и изработили ентусиазирано либерална конституция. Думата "свобода" имала упойващо въздействие върху мнозинството, а инстинктът към равенство извирал от дълбините на националната душевност. Ако някой кажел нещо нелиберално или пък консервативно, бил намразван и унижаван от залата. Но конституцията не донесла бързо благоденствие, а народът чакал чудеса. И тя станала грешна. Само след две години била отменена от княза. Тълпите в София го приветствали и хулели либералите. Княжеският режим също не "оправил нещата". След още две години същите тълпи тържествували от възстановяването на конституцията. Обичали княза за това и носели на ръце страдалеца на либерализма Драган Цанков. Така започнала BG демокрацията.

Немците правили конституцията си задълбочено и сериозно, въпреки че събранието им не било съвсем свободно и особено законно. Депутатите били пратени от ландтазите. Съотношението между партиите било "назначено" доста произволно, но това не блокирало работата. Параграфите се раждали без скандали, след колективно придвижване по лабиринтите на германската философска и държавническа мисъл и традиции. В конституцията също са вкарани много "свободи".

Но те дошли не от екзалтираната атмосфера



в залата, а защото било преценено, че изричното им гарантиране трябвало да предотврати повтарянето на Хитлер и войната. Тази конституция, макар и създадена в необичайни условия, никога не била отменяна. А всъщност била правена като временна - докато германците народ се обединят и си изберат легитимни депутати за нова.

Първите години на млада България са доминирани от мъчително уточняване на взаимоотношенията с Русия. Отначало тя била горещо обичана като безкористна освободителка и зле намразена, когато се видяло, че налага свои политически и стопански интереси. Детинската любов бързо била заменена от разочарование и подозрителност. Впрочем и Русия по родителски се люшкала между покровителство, корист и диктат в отношението си към България. Конфликтът избил до остра криза, тръгнало противопоставянето "русофили" - "русофоби", което бележи най-трайната разделителна линия в българския политически живот. И днес около нея се влагат повече емоции, отколкото рационални аргументи.

Германците не хранели много илюзии към своите освободители и съзнавали добре положението си. Това им помогнало да установят коректни съюзнически отношения и без много страсти да носят кръста си на победен, но и да разширяват позициите си, когато това е възможно. Така всъщност получили повече, отколкото можели да се надяват. Победителите им помогнали да възстановят икономиката си. Дори ги натискали да се въоръжават, а те не искали. Старите обиди в отношенията с Франция били забравени и с нея бил формиран мощен тандем, от който печелят и двете страни. Не че се заобичали внезапно или забравили миналото, но виждали взаимната изгода.

Интересни неща станали и с националния въпрос. Българите се борели ентусиазирано и с всякакви средства за националната кауза - просветни, дипломатически, военни, легални и нелегални. Времето тогава въобще било



доминирано от екзалтиран национализъм



Ентусиазмът довел до пренебрежение към дебрите на дипломатическата игра на Балканите. Отстъпката била разглеждана като предателство, а решенията се вземали повече от "лудите глави". През 1885-а авантюрата със Съединението имала успешен край. Оказало се, че успехът идва, когато се действа решително, а не когато много се мисли. През 1913-а обаче дошъл крах. Справедлива или не, българската кауза обединила повече противници, отколкото приятели, и това я направило губеща.

Докато българите гонели своето обединение, германците по сходен начин следвали бляна за световно господство. След 1945 г. те вече били усвоили два трудни урока на тема "погром след грешна дипломация". Затова и се примирили с положението си и търпеливо работели. Часът на обединението ударил сякаш по независещи от тях причини. Може би именно липсата на национален ентусиазъм и илюзии през 1949 г. им е помогнала да вземат по-разумни и ефикасни решения, отколкото на нас - патосът от 1879 г. Но двете епохи все пак са много различни, а и народите далеч не си приличат по характер.