"Господине мой, знай, че моята родина е Средец град и съм записан в кондиката на златарите и стоя на дюкян на улицата златарска. И каквото имам тук да разкажа, знай, че не съм видял сам аз, а помня по предание семейно", така почва всяка от "Вилшебни приказки от средновековна София" на Владимир Свинтила (изд. "Захарий Стоянов"). "Събрал съм непочитания от фолклористите занаятчийски фолклор", пояснява той.

Приказките са 7, разказва ги златар, вълшебствата се случват с него. Влизат в хана трима еднооки, той ги заговаря. - Вълшебстваме. Подаряват му ключ. Като се врътне надясно, всичко спира, наляво - всичко тича. И се почва... Такива неща. Ръкописът е от соцепохата. Мистификацията отива на Свинтила като на никой друг. Никоя от изявите му, даже и от посмъртните, не е изненада, понеже сам той беше това - за радост и за гняв на публиката.