:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 431,771,870
Активни 66
Страници 14,832
За един ден 1,302,066

Вярата може да ни измъкне от това блато

Виждам, че този ламтеж тук, в България, да имаш, да притежаваш, да владееш е прекомерен, казва актьорът Деян Донков
 
Деян Донков е "лошото момче" на българския театър, носител е най-престижните награди на българското театрално изкуство "Аскеер" и "Икар", а отскоро театър "Азарян" в НДК представя и режисьорския му дебют "В очакване на Годо" на Самюел Бекет.
-------------------------
- Г-н Донков, с какво свързвате дома?
- Извън театъра, който усещам за свой дом, това е село Пролазница. Майка ми е от там. И там се чувствам най-вкъщи, принадлежа на това място. То е усещане, което не знам на какво се дължи. Вероятно е, защото детството на човек остава водещо в неговия живот. Там имах красиво и безгрижно детство.

- С какво го свързвате?
- Скоро мазахме филии с малкия ми син и си мислех как с баба и дядо правехме лютеница в един голям казан за две три семейства. Бяхме голяма фамилия, по цяла България и баба пращаше навсякъде лютеница. Когато живеех в Студентския град, в средата на 90-те години, получавам писмо за колет в пощата. И отивам в пощата, а там се смеят жените, които дават колетите. И ме питат: "От кого е този колет", а аз отвръщам: "От баба ми". И получавам цял чувал с пуканки. Това изпратила баба ми, защото знае, че ги обичам. Беше страхотна бабка. Затова и свързвам Пролазница с хората, беше живо, цветно. Уникалната градина на баба с цветя и зеленчуци, плодове.

- Остава ли ви време да се връщате там?
- Лятото се надявам да се върна пак.

- Не ви ли става мъчно днес за този край, който е смятан за един от най-бедните в България?
- Гледах за бедственото положение във Видин след последното наводнение. От там дори циганите емигрират. Цели квартали остават пусти. Едно време имаше вариант да се направи ВУЗ, но и това пропадна. Мислех си, че това ще раздвижи кръвта. Оттогава и надеждите ми си останаха там. Такива империи са потъвали в земята, че може би и ние трябва да минем през някакъв катаклизъм, за да могат хората да се осъзнаят.

- Бедността върви ли заедно с щастието?
- Бедността ражда гении в изкуството, кара хората да изливат голямата си болка. Човек трябва да страда, защото ражда. Неотдавна чух нещо от Жерар Депардийо, който каза, че изкуството не трябва да гали с перце, а да шамаросва, да събужда, да отваря очите и сърцето. Не само да страдаш, но и да състрадаваш, защото това е нещо, което човек отдавна е загърбил. В крайна сметка всички сме от едно тесто и би трябвало да съпреживяваме другия, но това някак си е закърняло. Аз го наричам "човек, който е хванал душевен мазол".

- Какви са вашите душевни мазоли?
- Аз гледам да се поддържам буден, колкото и да е болезнено, да търся истината във всеки смисъл. Да се придържам към другото същество в мен и да съм в мир със себе си. И тогава се обръщам към другите. Все пак аз приемам актьорската професия доста сериозно, не мога да симулирам, да подменям истината с нещо друго, защото ще свикнеш, ще стане лесно и удобно, ще престанеш да си жив. Оказва се, че симулацията е най-добрият начин да живееш, без да си живял.

- Имало ли е случаи да сте били фалшив герой, днес виждаме много такива?
- Нямам спомени от такова преживяване. Може би някоя роля е била в такъв смисъл. При Лопахин например във "Вишнева градина", той е вероятно фалшив герой, който живее в някакви свои представи. Виждам в днешните времена, че хората непрекъснато се разсейват от главното, не могат да намерят своя път. Ту в дълбоко, ту в плитко, ту високо, ту ниско. Много е трудно да караш хеликоптер, както се казва.

- Ролята ви във "Вишнева градина" е много интимна за вас заради връзката с Крикор Азарян. Защо?
- Наскоро много емоционално приех наградата от фондация "Проф. Крикор Азарян". Спомних си как след премиерата на пиесата Коко се сбогува с нас и влезе в болницата. И той от там по телефона чрез помощник-режисьора слушаше от болничното легло сцената, която е върхът в пиесата. Аз знаех това и играех много по-експресивно, за да прехвърля сцената, да ме усети извън театъра, така че светът да го чуе този герой. И конкретно Коко. Това никога няма да забравя.

- А сега, когато сте на сцената, мислите ли, че чува там някъде? Играете ли още за него?
- Преди всяко представление си казвам "Отче наш" и споменавам Коко винаги. Така се чувствам по-спокоен и свободен, тръгвам от нула, без страх и без очаквания.

- Откъде е тази вяра?
- Имахме едно преживяване с големия ми син преди години. Когато се роди, имаше опасност за живота и крака му заради инфекция. Тогава един свещеник - отец Николай, когото познавам отдавна, ми вдъхна вяра и стана чудо според лекарите. Вярващ съм и вярата те прави съпричастен, част от нещо огромно. Чувствам се като в утроба, защото вярата е усещане, че ни си сам. И на нея дължа много. Вярата може да ни помогне всички заедно да се измъкнем от това блато, несигурното място, в което живеем. Не бива да е така, защото зависи от нас.

- Имате ли обяснение откъде идва това всеобщо обезверяване, омразата помежду ни и завистта?
- Последното е много смешно, което става тъжно. Не знам дали това е наша национална черта, или с умисъл ни разделят и настървяват като бесни кучета, но виждам, че този ламтеж тук, в България, да имаш, да притежаваш, да владееш е прекомерен. И затова обществото ни е нездраво, болно. Аз се занимавам с театър и вярвам, че би могъл да бъде лечител на тези процеси. В Русия например лекуват душите си чрез театъра. Тук хората не вярват толкова в това. Усещам, например, че с играта си в "Калигула" давам нещо на хората. През цялото време залата почти не диша. Има тишина и усещам, че има благодарност за нещо, което съм дал.

- Усещате ли, че сте пораснали за някои роли?
- Аз преживявам катарзис, не съм очаквал, че сам себе си ще изненадам за тези години. На някаква друга струна започвам да работя. И се превръщам в някакво дете, което плаче през цялото време. А през целия спектакъл плача, задържам го в себе си, но накрая го показвам. А в "Калигула" показвам голата истина. Казвам това, което правя и мисля. И ми се иска и хората да бъдат по-честни.

- Нарекохте се дете, а мъжкарията тогава поза ли е?
- Не, това е от Балкана, аз си го нося от дете. То е някаква диващина, която нося в себе си. Не е бунтарство, защо няма срещу какво да се бунтувам. Това е по-скоро тази детска свобода, която съм имал като дете, когато съм правил каквото си искам. И на сцената се чувствам така. А другото е визия, която хората си представят какво стои зад нея, но много пъти съм ги разочаровал, че в мен стои едно чувствително дете.

- Как ви промени бащинството?
- О, много облагородява. Такава любов не може да се сравни, отдадените бащи знаят. С големия Диян прекарваме много време заедно, а с малкия Христо съм постоянно, той е слънце. Той е като малкия Чаплин. Обичаме да танцуваме с него, което зарежда с много светла енергия.

- Мислите ли за тяхното бъдеще?
- Аз по-скоро се страхувам за тяхното бъдеще. Това е тежко бреме на времето, в което живеем. Не знам за какво да провокирам да мечтаят моите синове. Да станат някои или да отидат някъде, да имат свободно и безгрижно детство. Но ако живеят в по-тежки времена от нашите, вероятно е имало защо. Човек трябва да си казва, че ако му се случи, вероятно има защо да е така. И не трябва да търсиш отговора за това, а да го изстрадаш и тогава ще ти се отговори. Не им желая да страдат децата, то неминуемо ще им се случи, но това, което не искам да преживяват, е да изпитат това, което Марлон Брандо говори в "Апокалипсис сега" - да изпитат ужаса. Не искам децата ми да се срещат с ужаса. Никой човек не трябва да го изпитва, а виждам, че налазва.

- Няколко пъти споменавате думата "страдание". Кое е вашето страдание?
- Не знам дали го разбирам, но има роли, в които героят сам си го причинява. Аз се опитвам да постигна невъзможното и обичам да ми е трудно на сцената, да страдам на нея, там да си оставя врата за това чувство. А ако и в личен план започна да страдам, ще ми дойде в повече. Затова предпочитам да танцувам с малкия, отколкото да страдам или да се страхувам. И затова с него винаги съм тук и сега. Забелязвам вечер, когато има хубава луна, той се гушка в мен, сочи към луната и започва да говори на своя език с нея. Има някакъв диалог с луната. Калигула иска луната, иска да се слее с нея. А в Годо също я чакат поне да изгрее, за да знаят, че и този ден е изминал. В сумрака има нещо величествено.

- А кои са днешните герои?
- Не сме в героично време, за да говорим за герои. Виждам по-скоро самозванци, които сами си хранят егото. А всъщност са неудачници. Истинските герои са низвергнати. Когато някой постигне нещо, има обединение срещу него, вместо да бъде приветствано с аплодисменти. Крикор Азарян беше едва ли не изгонен от НАТФИЗ само защото беше болен от рак. Изпитвах гняв към такова отношение и неблагодарност. Може би той беше един от последните мохикани.

- Кое прави по-силно впечатление от сцената - тишината в залата или бурните овации?
- Харесвам тишината след края на спектакъла и вакуумът, който остава. Всяко представление е различно, винаги. И това прави театъра жив. Вакуумът е прекрасно чувство, за миг да минеш над стратосферата и да се отпуснеш, спира да съществува време и пространство. Има и силни паузи по време на представлението - и в "Годо", и в "Калигула", където паузите работят много, много силно. Там лъсва истината.

- Признак на слабост ли е един мъж да плаче?
- Не, това е тъпо клише. Всеки носи мъжкото и женското в себе си. Там има един фундаментален конфликт - човек да примири тези две страни в себе си. Това е магия и само любовта може да примири този конфликт. Няма нищо по-прекрасно от сълзите от щастие. Това е катарзисен момент, в който левитираш. Скоро големият ми син ми каза, че никога не ме е виждал да плача пред него. Защото не ми се е налагало, му отговорих и го попитах дали ме е виждал на сцената да плача. Каза "да" и репликира: "ама тогава нали играеш". А аз отговорих: "не, не играя".
4
4311
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
4
 Видими 
07 Април 2018 13:55
Хареса ми. Обича хората.
Това е най-важното и най-рядкото.
Дружеска препоръка: да намери адреса извън театъра на социалната си чувствителност. Ако не друго, ще му бъде интересно
08 Април 2018 15:21
... това е от Балкана, аз си го нося от дете. То е някаква диващина, която нося в себе си.


Очарователно интервю!
08 Април 2018 20:45
В пиесата "Полет над кукувиче гнездо" беше по-добър от Джак Никълсън в прочутия филм, според мен.
08 Април 2018 20:54
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД