Кампанията за частичните кметски избори започва на 3 октомври, регистрацията на кандидатите пред Централната избирателна комисия и общинските избирателните комисии приключва съответно до 23 и 28 септември. Самите избори в София, Севлиево, Русе, Девня, Панагюрище, Пещера, Мизия и Разград са насрочени от президента за 29 октомври. Освен там частични и предсрочни избори предстоят във Велинград и Белово. Засега само това са ясните факти, останалото е в сферата на неизвестното. Може обаче да се предположи, че колкото повече наближават кметските избори наесен в София, толкова повече националната политическа фрагментация ще се приближава до местно ниво.

Трудната парламентарна коалиция засега се явява невъзможна като софийска. Изглежда, управляващата палитра в жълто-червено-турскосиньо предварително се е отказала от възможността за съвместна игра в столицата. Запознати с темата казват, че коалиционното споразумение не просто прескача този въпрос, но и изрично визира, че сътрудничеството им няма да се разпростира извън ясно очертаните граници на разпределението на властта в кабинета, комисиите и областните управители. Това означава, че управляващите предварително са заобиколили минното поле на многоаспектното партийно сътрудничество и са поели риска да се натъкнат на коварен политически капан. Ако царската партия и столетницата излязат с отделни кандидатури на предсрочните частични кметски избори в София, поемат риска местният сблъсък на кандидати



да разклати крехкото им

коалиционно споразумение



Този риск нараства, ако техните кандидати, които и да са те, отидат на балотаж, защото сам по себе си вторият тур превръща размитата политическа ситуация в ясно структуриран двуполюсен избор.

Освен в София напрежение между управляващите може да възникне и в Разград, където се очаква сблъсък между кандидатите на БСП и ДПС. Досега социалистите успяха да се преборят за свой областен управител в тази традиционно червена крепост, но засега няма яснота дали Доган ще направи отстъпки и в битката за кметския пост. Другата възможност е той да потърси сътрудничество вдясно, ако СДС и НДСВ се споразумеят да участват с единна кандидатура в Разград. Това не е невъзможно, тъй като синият областен лидер Никола Николов служеше за топла връзка с жълтите по време на управлението на НДСВ. Освен това той удари и едно политическо рамо на царския кандидат Церовски по време на последните парламентарни избори в резултат на недалновидната кадрова политика на Надежда Михайлова.

Има обаче доста въпросителни пред този вариант на десно-центристко сътрудничество в Разград. Все пак партньорството между БСП и ДПС е значително по-предсказуемо от развитието на отношенията между червените и жълтите, тъй като президентът Първанов разчита на Доган за преизбирането си. Това означава, че всяка форма на национално и местно партньорство по време на избори преди президентските ще бъде упорито и последователно насърчавана, за да може националистично ориентираният тъмно-червен избирател да свикне с мисълта за неизбежността на този политически брак по сметка.

Едновременно с това



Първанов няма интерес

да изпусне от контрол царя



и неговите хора. Засега НДСВ е приютено в пазвите на управляващата коалиция, но самият Кобург още не е трудоустроен. По стар негов обичай той хем е близо до трапезата на властта, хем е разграничен от отговорностите на управлението, което му запазва възможността в подходящ момент да изскочи в гръб не само и не толкова на Първанов, колкото на целия ни институционален ред и държавно устройство. Една евентуална победа на силен негов кандидат в София би била стъпка в тази посока и аргумент за това, че все още не е изчерпал капацитета си в българския политически живот. За тази цел обаче Сакскобургготски има нужда не само от силен мажоритарен кандидат, но и от подкрепата на опозицията.

А опозицията е в състояние на такъв разпад, че все още не й е до амбициите на Първанов и сметките на Кобурга. Само действията на Иван Костов са с по-близък хоризонт и по-различна цел. Той иска първо да се утвърди като безспорен лидер в дясното пространство, а после да разсъждава по задачи от друг мащаб. Това го прави



напълно предвидим

политически



и който е очаквал от него да се включи в общи кандидаткметски действия, е, меко казано, наивник. Издигането на бившия шеф на БНБ Светослав Гаврийски за кандидат-кмет на ДСБ без консултации с другите десни партии е точно такова предвидимо политическо решение. То се основава на самочувствието от постигнатите парламентарни резултати в София и съобщава на другите опозиционни фрагменти, че изборът им се колебае между безусловна подкрепа и неминуем провал, в случай на опит за самостоятелна игра.

С поведението си Костов показва, че не вижда големи рискове пред това Гаврийски да стигне до балотаж, дори при наличието на общ кандидат на всички останали десни. Все пак, за да се намали рискът, се работи по вариант за осигуряването на гласовете на Софиянски и ССД, Праматарски и ДП, Мозер и БЗНС-НС. Засега не е ясно дали тези преговори ще доведат до разширяване на предизборната политическа база на бившия банкер, но вече е ясно, че няма вариант, при който Костов да промени вече взетото решение. Дори и Гаврийски да загуби в София, вината ще бъде приписана на слабостта и грешките на СДС, от което отново би спечелил в национален план Иван Костов.

В същото време реакцията на ръководството на същото това СДС е повече от объркана. След като експремиерът им отне инициативата, те организираха



безсмислена среща за

договаряне на общ кандидат,



където им бе съобщено очевидното: ако наистина искате наш кмет, ето ви Гаврийски, подкрепете го, даже не сме сигурни дали искаме тази подкрепа, защото при състоянието на СДС и общинската коалиция в София, тя по-скоро би му навредила.

Объркването се задълбочи при последвалите действия. Докато националното СДС разсъждаваше как да постъпи в създалата се ситуация, софийската им организация започна да играе като самостоятелен политически субект. С това тя демонстрира енергичност, но и известна властова незрялост, тъй като въпросът за кмет на столицата никога не е бил и няма да бъде автономен и местен политически проблем. А в навечерието на битката за лидерския пост в СДС нито Надежда Михайлова, нито противниците й биха искали да се конфронтират със синята столична структура.

За разлика от СДС-София, "Клуб 10" реагираха със значителна доза дългосрочен политически разум. Предложението на Едвин Сугарев и Методи Андреев сините да се въздържат от издигането на собствена кандидатура в София бе правилно при предпоставката, че със сигурност - който и да е кандидатът - не би могъл да се класира за балотажа. В крайна сметка обаче СДС издигна за свой кандидат и.д. кмет Минко Герджиков. Положителният ефект от неговото участие в кметската надпревара обаче е повече от съмнителен. Не че Герджиков няма качества, но те вече бяха неправилно употребени при кризата с боклука. Освен това деликатното му положение на наследник на Софиянски, който се опитва да прикрие част от наследените проблеми на града, не работи в негова полза, защото градът очаква разкрития и справедливост.

СДС вижда предсрочните и частичните кметски избори не като надпревара за кметския стол, а като битка за политическа идентичност. Което е правилно като постановка, но е сгрешено във времето. За идентичност СДС трябваше да се бори на парламентарните избори, когато - на основата на неясно какви аргументи - сините решиха да размият облика си, създавайки около себе си политически пъстра коалиция. Днес вече пред СДС не стои проблемът за размазаната му идентичност, а се явява въпросът за самото му оцеляване. В такава ситуация силното решение на СДС щеше да е да приеме инициативата на Иван Костов и да се опита



да я преобърне в

собствено преимущество



ДСБ предлага Гаврийски като кандидат на мнозинството десни софиянци на основата на постигнатите резултати от парламентарните избори. СДС можеше да приеме този критерий и да разшири неговото действие като принцип за национално сътрудничество вдясно. С други думи, да даде безусловна подкрепа за Гаврийски срещу безусловна подкрепа за своите кандидати в провинцията. Тогава щяха да бъдат защитени самочувствието и на едните, и на другите, щяха да се създадат предпоставки за победа и в София, и тук-там в провинцията. Нещо повече, при загуба вината щеше да се търси не в сговорчивото, диалогично и мислещо за дясното СДС, а единствено в самоувереността и изолационизма на ДСБ.

Този вариант щеше да даде и един много по-ясен профил на различията между десните партии. СДС можеше да се затвърди като диалогична кметска партия със силни устои в провинцията, ДСБ - като категорично опозиционна партия с предимно столична електорална база. А ясните граници и ясните профили са едно от задължителните условия за преход от съперничество към партньорство.

Но след всичко случило се и особено неслучило се вдясно досега, за пръв път от години насам кметската есен в столицата, а и на други места в страната най-вероятно ще бъде обагрена в червено. Към червения президент, червения премиер и червения председател на парламента сме на път да прибавим и червен столичен кмет. Което едва ли е здравословно както за софиянци, така и за политическата ни система.