Не бе трудна прогнозата, че преди да сложи парафа под първото предпазно споразумение с България, Международният валутен фонд ще изиграе поредния заучен етюд в стил "строга господарка". Така се добавя драматизъм към напълно формалния акт на предстоящото съглашение, по което страната няма да тегли нови кредити, но си запазва възможността да почука отново на познатата порта, ако през следващите години ненадейно й се разклатят финансовите баланси. Това е учтивият вариант за изписване на закъсали държави от спешното отделение за международна финансова реанимация, за



раздяла и еманципация



на националната икономическа политика от опеката на МВФ. Раздялата е много по-болезнена за опекуна, нежели за попечителствания. За МВФ България бе блестяща сцена, където единствената пиеса от репертоара му - "Стабилизацията", бе играна без прекъсване цели 14 сезона. Неговите мисии ги чакаха като месии, аборигените и вождовете ги слушаха със зяпнали уста и подлагаха гръб за всякакви капризи и опити. Сега обаче клиниката напуска любимият пациент, който през последните 5 години служеше като нагледна илюстрация за един от малкото докрай успешни стабилизационни експерименти. Съвсем естествено е моментът да се драматизира, да се добави доза напрегнато очакване. Това е логиката да се поставят нови условия за споразумение, чийто единствен смисъл е турянето на деликатна точка на безбройните матрици и условия за отпускането на поредния транш жълти пари. Няма друго обяснение за



битката срещу кредитирането



на българските фирми и най-вече потребители, поведена на сбогуване. Това е битка, обречена за фонда. Той няма шанс да прокара абсурдните искания за нови административни репресии срещу "местните банки". Защото местни банки практически няма в България. Отдавна свършиха онези беззащитни локални креации, които господата от МВФ спускаха в списъци за насилствено затваряне - задължително за туземната администрация условие, без което кранчето за доливане на държавната хазна не изцеждаше поредната доза-залъгалка. Сега у нас банковият пазар е поделен между международни гиганти и те със сигурност знаят как да пернат през крадливите ръчици хора, които се пресягат да им измъкнат 450 млн. лева от портфейлите. (Това е числото на БНБ, според мен щетите от исканото увеличение на безлихвено блокираните пари ще са доста повече). Още повече когато



няма никаква логика



в предлаганата мярка. Идеята чрез спиране на кредита да се борим срещу търговския дефицит на страната е очевидно нелепа. Мигар ако забраним въобще да се дава и лев кредит на българин, това ще спре вноса? Ами! Ще го увеличи, защото ще уморим онези местни производители, които благодарение на кредита преодоляват наложената с борда ликвидна преса върху прохождащия роден бизнес. Тогава за същите стоки ще търсим внос. Износът им изцяло ще спре. Напротив, ако получават нормална банкова подкрепа, както конкурентите си в индустриалните страни, българските производители сигурно ще заемат по-здрави позиции и на местния, и на външните пазари, т.е. ще ограничат вноса и сами ще изнасят. Впрочем дефицитният платежен баланс е



естествен резултат от валутния борд,



за който предупреждавахме. Този ефект се наблюдава при всички държави, които са прилагали този експеримент. Така е, защото бордът рязко намалява риска (курсов и трансферен) за чуждия вносител към местния пазар. Така е, защото изкуствено създаденият дефицит на свежи пари забавя вътрешния оборот. Не е без значение и "парниковият ефект" на борда (независимо че местната валута е твърдо фиксирана, вътрешните лихви са няколко пъти по-високи от лихвата на резервната валута), който оскъпява местния продукт. Това са все удари с дебелата гьостерица, дето ни покарваше в калъпа на валутния борд. Сега със същата сопаджийска политика, чийто пряк резултат е зиналата бездна между вноса и износа, ни се предлага да "поправим изкривяванията" в баланса. Същата работа като оня, дето биел магарето и за да припне по-живо, но и защото не щяло да спре. Чудно, че



не се обсъждат логичните мерки,



до които прибягва всяка държава, когато в търговския й баланс зейне дупка. Чудесен пример какво трябва да се прави тогава можем да вземем от САЩ. Първо се стяга митническият режим. Не само срещу контрабанда, но и срещу внос на стоки с умишлено занижени цени (за да избегнат утежняващия ДДС). Въвеждат се строги нетарифни забрани - изисквания за опаковка, маркировка, всякакви изпитания и измервания, поставят се квоти на безмитния внос. Води се твърда борба срещу чуждестранния дъмпинг, най-вече при публични търгове. Търсят се начини за подкрепа на местния производител - ако не с преки субсидии, то поне с държавни гаранции за износителите, включително за кредитиране на чуждия купувач на наши стоки. Баталията около кредитните ограничения е само бутафория, която отклонява търсенето на решение на най-острия ни икономически проблем в посока, където решение не съществува.