Защо царят не маха Абрашев? Нормалната логика сочи, че когато един министър се омаже прекалено, трябва да бъде махнат. Така поне, казват, било в нормалните държави. А главният коз на "масажистите" на царския рейтинг всъщност е този - че под неговото ръководство България все повече заприличва на нормална държава. Не спорим - щом един кош умни глави така казват, значи е така.

Но ако е така, защо царят не маха Абрашев?

За това, че Абрашев се е омазал вече до ушите, спор няма. По този въпрос цари пълен консенсус - достатъчно е да разтворим вестниците от последните една-две години. Редките гласове в негова защита, като този на Явор Милушев, са като писък на самотни чайки над бурното море.

Въпреки упоритите периодични слухове за махането му,



Абрашев днес изглежда по-непоклатим отвсякога.



Още в началото на годината Кемал Еюп му размаха пръст от екрана на Би Ти Ви, призовавайки "с пукването на пролетта изпълнителната власт да се обнови". В списъка освен Абрашев влизаха Николай Василев и Церовски - но после, странно как, гневът на "коалиционния партньор" утихна; през май слухът пак се възпали - и пак спадна; сега около Деня на народните будители - 1 ноември, отново много упорито се заговори за смяната на министъра на културата. И пак нищо. Защо, верно, царят не маха Абрашев?

Списъкът с изцепките му от най-различен калибър е толкова дълъг, че за описването им вероятно е нужно издаването на специален юбилеен лист. Само ще споменем пестеливо, че траекторията на Абрашевите гафове минава през думите му, че "Радецки" е стар, ненужен сандък"; през скандала с Галерията за чуждестранно изкуство, където семейният воаяж до Анталия изпусна силно корупционно ухание; през дебело подчертаната му липса при изпращането в последния им път на починалите през неговия мандат големи български творци като Николай Хайтов, Христо Фотев, Генчо Стоев, Катя Паскалева, Николай Бинев, Йордан Радичков; през оперетния конкурс за шеф на операта; през баталията със Софийския университет за Ботаническата градина в Балчик, където участваха и резачки; през посещението му в Китай, където, кой знае защо, от устата му многократно, наместо Китай и Мао Цзедун, излизали думите Корея и Ким Ир Сен (Дано при новото си посещение сега да си е научил уроците); през батаците с приватизацията на столичните кина; та чак до разговора му по мобилния телефон в патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски" по време на литургия.

Както се вижда даже от този скромен списък, Абрашев, с една дума, е ясен. А в самото Министерство на културата



работят немалко читави хора,



изцепките на шефа им зачеркват с лека ръка и техния не лесен всекидневен труд. Но въпросът продължава да виси със страшна сила. Тогава ни остава едно - щом не получаваме отговор от министър-председателя, да го търсим при царя.

И така, защо царят не маха Абрашев?

Ребусът може би ще се проясни, ако приемем, че при конструирането на кабинета си царят подходи към отделните министри не като премиер, а като монарх. Той подбра хора, които подобно на усилвателна уредба да излъчват качества, които самият премиер не притежава, но които се надяваше да донади върху имиджа Си, благодарение на министрите Си. С други думи казано, стана, както в приказките (царете обичат да четат приказки) - Иванчо събра отбор юнаци: единият може да скача надалеч, другият минава през стени, третият чува какво става на другия край на земята. Оттук и хладнокръвното "брокерско" излъчване на финансовия Милен Велчев, и непрестанната усмивка на Лидия Шулева, и внушаващото спокойствие "арабийско" присъствие на силовия Георги Петканов, подплатено внушително от широките плещи на Бойко Борисов, и ненадминатата комуникативност на външния Соломон Паси...

Само при Абрашев



схемата проработи от другия, фалцетния край на октавата.



Той бе поставен в ролята на пухкавото момченце в класа, което всеки боде с триъгълника по дупето. В този смисъл Абрашев е незаменим за царя и почти със стопроцентова сигурност няма да бъде сменен до края на мандата. Защото, докато бунтът от страна на "културтрегери" като Виктор Пасков срещат "дунапренения" Абрашев, през това време класният наставник може спокойно да рее погледа си през прозореца към изумрудените чимове на албионската морава в Двора. И да упражнява главната характеристика на един монарх - хем да го има, хем да го няма.