Идеята за стоте депутати щеше да е забавна приумица, елегантно решение за оптимизация на светая светих на представителната демокрация в България. Ако не беше пълна утопия. Ясно е, че в този парламент липсва всякакъв ентусиазъм, камо ли мнозинство за политически революции. А откак Конституционният съд реши, че броят на народните избраниците е елемент от държавното устройство, само велик парламент може да го пипне. Не е ли странно, че тази подписка предизвика брожение, по-бурно дори от крамолите около бюджета? Вълнението е обяснимо, тук



става дума за бизнес



Не само защото и авторите, и адресатите на писмото са от средите на бизнеса, а защото отваря дума за най-сериозния бизнес в страната през последното, а най-вероятно и през следващото десетилетие. Няма по-проспериращ отрасъл у нас от бизнеса с политиката. Посочете ми поне един друг бранш да е произвел толкова много знатни и състоятелни хора! В реалната икономика са нужни десетки години натрупване, усилия и риск, за да се съгради стабилна и балансирана корпоративна структура. А в политиката



един мандатен цикъл стига



да се извършат стопански чудеса. Всеки от досегашните парламенти роди бизнесимперии на своите фаворити. Веднъж на четири години тълпа притеснени, спаружени душици прекрачват прага, зад който съединението (т.е. партийното послушание и топлото разбирателство с привидните опоненти) прави силата. За месец крещящите жилетки и опърпаните шлиферчета се заменят с парижки haute couture. Не след дълго близки, роднини, приятели и съученици се оказват видни държавни доставчици, абонирани победители в търгове за "обществени" поръчки. В края на мандата вече се борави със солидни пари, настроени са хотели, накупени са офиси за милиони. Е, не всичките 240 избраници успяват, но поне една стопанска суперсила и две-три дузини бизнесмени от първа ръка са се раждали във всеки досегашен парламент. Това не е сигнал за корупция, както погрешно си мислим понякога. Просто



политическото влияние е капитал,



особено в страна, където над 70% от брутния вътрешен продукт се разпределят от държавните власти (40% е само бюджетът, освен него има още европрограми, проекти, плащани с държавни и държавно гарантирани заеми, разходите на държавни предприятия като БНБ, НОИ, здравната каса, НЕК, РВД, БДЖ и пр.). Държавата за дълго ще е най-голямата корпорация, единствената със стотици милиарди капитал и десетки милиарди оборот у нас. И хората, които контролират този най-мощен икономически субект, естествено капитализират своята обществена позиция и политическо влияние. Проблемът е, че каквото и когото да са представлявали те преди мандата, веднъж попаднали във властта, политическите представители вече се идентифицират с нея и вече представляват само собствения си интерес на владетели и разпоредители с най-мощния стопански ресурс. Нервната реакция срещу опита за



политическа акция на хора от бизнеса,



дори невинна като подписката за сто депутати, е показателен израз на стремежа да се запази статуквото. Но няма начин сегашното статукво да се удържи дълго. Активната част от нацията вече има своя икономически потенциал (макар всяко от стотиците хиляди частни предприятия да е несравнимо по-малко, сравнено с ресурса, контролиран от държавата). Интересите на тези собственици им диктуват да търсят политическа изява. Не само заради печалбите от бизнеса с политика, но и поради опасностите, които днешната система на политически феодализъм крие за техния частен бизнес. Сега партийната аристокрация държи ефективния контрол върху селекцията на законодателната, а оттам и на изпълнителната власт. За бизнеса пътят за лансиране на самите собственици или доверени техни люде в политиката преминава през партийните каси и листи. А това е скъпо и неефективно (след дни довереникът забравя кой точно го е пробутал във властта и служи само на себе си и на политическия си господар - иначе го изолират от властта и го завират в глуха линия). Бизнесът има нужда от



пряко политическо представителство,



което партийната аристокрация не може да му позволи, защото така би изпуснала контрола върху властта. Но историята помни как е завършила борбата за властта между аристокрацията и бизнеса в зората на демокрацията. В крайна сметка стотиците хиляди противоречиви интереси на новите частни собственици се обединяват, бавно и несмело техните лидери се престрашават и заявяват политическите си амбиции. А обединени, те имат и средствата (парите и общественото влияние) да ги наложат. И така бизнесът отстранил аристокрацията от власт и измислил парламента.