|
Тия шведи не знаят руски, казах си на ум, когато научих по радиото за Чернобил. И по "Всяка неделя" съобщих за радиационен облак, чийто вероятен източник е "Чорний бил". Въпреки че казах "Чорний бил", гордея се, че единствен в България съобщих за аварията. Това е моят отговор на въпроса, кое ми е най...
Но, след толкова годишен информационен опит (никога не съм се смятал за телевизионер, нито сега искам да се върна на екран), когато на 9/11 отидох в редакцията на "Сега" и всички гледаха как вторият самолет се врязва в кулата, аз казах: "Е, аман от тъпи американски филми".
Да, читателю форумни, слушам музика. Слушам и Стокхаузен, дето каза, че двойният таран е произведение на изкуството. Палестрина, предкласиката... прозявам се. Любими композитори? Иска ми се да бяха Хиндемит и Моцарт, но са Шопен и Чайковски. Джаз? О, да. От рагтайма та до Лайънел Хемптън. Ама на Глен Милър как му пеят цугтромбоните, а? Пък Сачмо! Пък Дюк!
Любимият ми цвят е резеда. Искам аурата ми да е резедава. За бяла не си позволявам да мечтая.
Религия? Да, учил съм в попско училище и ежедневно казвахме 12 авемарий и 11 патерностера. Не съм атеист, агностик съм.
Ако Бог е другото име на великата загадка,
тогава - да, има Бог, понеже я има тройната загадка: Откъде се появил първо светът, после - животът, и после - разумът. Тези три неща. Как да не се сетиш за триединството - най-трудноразбираемото в нашата християнска религия? Но аз не зная какво е "Онова". И не харесвам тия, които всичко знаят и настояват да ми го обяснят.
Правя аз джогинг в парка, и при Разсадника, срещу кортовете на "Академик", мъж, жена и момче на около 20-години, което носи торбичка. Вади от нея сивкавобял прашец и го сипва до стволовете на някои дървета, а на алеята, като минеш чешмичката и продължиш към телезизионната кула, момчето сипа прашеца така, че направи кръг и в кръга още нещо щеше да прави, ама спря, щото ме видя. Мъжът и жената довтасаха и на някакъв английски, дето не можах да го идентифицирам (въпреки тренирания си слух на стар агент и радиослушалка), ми заобясняваха, че нямам право да ги арестувам, Нищо не им казах. Само промърморих "Scram" и те изчезнаха. Е, аман от сектанти и магии!
То и ние, по същата алея вършехме простотии на времето. Шибвахме по някое (леко!) кроше на тенисистите, щото... Не знаехме защо. Преди тренировката в залата на "Юнак", където миришеше на пот и пикня, тръгвахме на крос в гората и треньорите (тогава не казвахме тренери) - Замората от ЦСКА, Асен Гаврилов, ветеран от парижките рингове, Карло Георгиев от "Академик", Ацето от "Левски" винаги ни казваха: "Едночасов крос за разгрявка и без простотии!" Но ние бяхме простачета, показвахме си простотията на кортовете, после се връщахме в залата под трибуната на "Юнак" и се опитвахме да преборим на тепиха Колю Маринов и не можехме, щото той беше неимоверно як селянин и ние не знаехме дали е вярно, че като се ядосал на малачката (биволицата), дето не искала да преброди селската бара, той се проврял под корема й, вдигнал я на гръб и я пренесъл, но знаехме, че в Истанбул той така тръшнал легендарния Каплан, че кадъните плакали. Кольо ми викаше "боксач". "Ей, боксач, яла ми тука!" Ама то, къде ти, все едно да биеш гранитна скала. Не станах добър боксач. Загубих срещу румънеца с минимална разлика по точки, срещу кубинеца - с голяма. Вярно, бях в категория (Super Middleweight = 168 фунта = 76,204кг), където имаше силни състезатели. Но не тази беше причината, а - сега го зная - защото ми е липсвало най-важното:
онзи боен дух, който тогава наричаха the killer instinct.
И за спасител се пробвах и то - представете си - на плажа в Коньовица. Нямахме очила Speedo, пък водата мръсна като боза и на половин метър не виждаш. Спечелих си конюнктивит за цял живот. Скача един пиян и не излиза; извадих го аз и той, като се свести, ми прасна такъв юмрук между очите, че свитки ми излязоха. Изправи се и пак - право в басейна. Ама аз - зъл, чакам го да се нагълта. Добре ама той не излиза и аз се паникьосах - ами сега! Ще ми впишат в характеристиката, че съм допуснал удавяне. Пак го извадих, понечих да го ритна, но ми се изу налъма (да, налъма, нямаше още джапанки) и избягах, щото на него юмруците му двойно по-големи от моите. После започна да се дави една много дебела, толкова дебела, че не можеше да потъне, но искаше да бъде спасена и да ми подари златно кръстче с верижка. И ме похвалиха тогава, и ме повишиха, и станах спасител на плажа "Мария Луиза". Добре, ама там господстваше един "Муната", късак, дребничък, но много атлетичен, с маймунска, но симпатична мутричка. И пъча се аз, правя "чайка" от кулата и никого не впечатлявам с такъв елементарен скок, а пък Муната прави "ауербах" с винт и двойно салто и всички му ръкопляскат. "Трябва да набиеш Муната - посъветваха ме - иначе все едно, че те няма". Добре, ама как да го набия, като нищо те ми е направил. И обикалям аз басейна с хавлия на спасител номер едно и с много величествена осанка, метър и осемдесет съм, пък се правя на два метра, и като стигнах до Муната, събух си плувките изпод хавлията (тогава си шиехме дочени плувки) и ги изстисках над гърба му, както си лежеше на дървената скара, но той, вместо да ми скочи, разтри си намокрения гръб и каза: Ох, кеф!
Още една обиколка на басейна направих, с поглед зареян в далечни хоризонти, че уж не го виждам и да го настъпя, а той да скочи и да каже: "Що не гледаш къде вървиш, бе", но се спънах в скарата вместо в него и си натъртих палеца (много боли) и той каза: "Полека бе, ш'се пребиеш", и пак отиде да скача от десетака; аз подире му и той направи стойка на ръце, и аз го блъснах, и скочих по тарзански след него. Бях по-добър плувец, състезавал се бях на 1500 метра и ги вземах за 27 (сега австралийците ги плуват за 15). Излазих от басейна по стълбичката и когато той, след мен, се заизкачва, двете му ръце на перилата, главата му беззащитна, аз (Боже мой, какъв подлец!) го ударих, не лекичко, както удряхме тенисистите, а по всички правила (ударът започва от лявата пета, опората се пренася към дясната, минава през завъртане на кръста и плещите и завършва камшично). Обаче бях забравил най-важното правило, което Асен Гаврилов беше научил на парижките рингове и ни го втълпяваше в тиквите:
Боксът е ескрим без шпаги. Не е за простаци.
Нещо в ръката ми каза "кръц". Костиците на китката са по-слаби от челюстта; знайте го! Затова ме дразнят американските филми, дето си раздават страхотни тупаници с голи юмруци и не си чупят пръстите.
И, като ми се счупи костта между дясната китка и показалеца, стана безпощадно ясно, че освен простак съм и страхливец. Побегнах, не зная как съм се прехвърлил през оградата с бодлива тел, Муната спря пред нея и се отказа да ме гони. В парка се качих на едно дърво, щото не мога да се разхождам по хавлия, нито мога се върна да си взема дрехите. И махленският ми приятел Галин (Малкчиев, скулпторът) отиде у нас, казал на майка ми, че дрехите ми са мокри и след 25 минути ми донесе други дрехи.
Не можах да заспя през нощта и "народният будител" Рударов само мен не събуди, когато събуди цялата уличка "Плиска" (после "Мусоргски") с неприличната си песен. Той беше коньовичар и първи тенор в операта.
Такива работи. Май не написах много хубави неща за себе си. Но само хубаво пише единствено в некролозите.
Ау, идея! Я да си напиша аз некролог
Писмо от "Баучер... Не:
"Писмо от отвъдното
Родих се на първи януари 1932 в Асеновград и умрях на...
Написах ви много писма под моята рубрика "Писмо от Баучер 23". Това писмо е последното. Понеже аз, с извинение, умрях. Време ми беше. Ще ви пиша от там, където отивам, но хич не зная, как са там с Интернета. Здраве да е! Приживе ви припомних българската народна мъдрост:
То се е видяло, че ще се мре, ами здраве да е. Затова продадох реституираните си имоти на цар Киро.
Да знаете, че умирането е една самотна работа, понеже всеки трябва да си я свърши сам. Но и писането е самотна работа, така че имам някакъв тренинг.
Реших сам да си напиша некролога, понеже иначе трябва да го пишат мои роднини или приятели. Роднините ми така са се пръснали от Одеса, която знаем, до Одеса в USA и от Брюксел до о-в Лезбос, че на тях не разчитам. Приятели имах, но не искам да ги затруднявам, понеже зная колко е трудно да пишеш некролог за близък човек. За моя единствен син Асен, който умря тъкмо, когато щеше да стане на 20 години, аз не можах да напиша нищо и го изпратих без некролог."
Е да, несериозно е да си пишеш автонекролог.
Ама то пък какво ли е толкова сериозно? Дори смъртта, една последна шега, разплакваща ангелите, както беше казал онзи бард от Ейвън. Ако го видя там, където отивам, ще го питам какво е имал предвид. Ще му кажа: Уили, що не пишеш по-ясно за мига преди тъмнината. Знаеш ли Уили, че нашият Хаджийски е написал за троянеца... не бе, Уили, каква ти хубава Елена, ти все за жени мислиш. Този троянец не бил от Троя, ами от Троян. Влязъл той в тъмното и драснал клечка кибрит да запали свещта, но я драснал накриво и клечката паднала, без да се запали. Опипвал той в тъмното, но не я намерил и драснал три клечки, докато я намери. Такива сме хората, Уили - ще му кажа. А на вас казвам:
Пиша ви това последно писмо, понеже много пъти седяхме на една маса; невъзпитано е да стана от масата и да си тръгна без едно "Довиждане!" или "Сбогом!" Или "Чао!"
Най-добре "Чао". Щото "Чао" май беше анаграма от началните букви на думите ваш слуга.. не си спомням другите думи... Като дим от угасена свещ чезне разумът, за да завърне там, където...
Уф, тази седмица се раздрънках. Прекалих. Предозирахме. Ако другата сряда ме няма, да не си помислите, че съм умрял!
|
bla 
К'ВО СТАНА С ТОЗ' ВЕСТНИК БЕ? 
, ДИМИТРИ НАПУСКА, ПРЕДИ СИ ЧЕТЯХ САМО В "СЕГА" ХОРОСКОПА, ЩОТ ЕДИН ЛЕЩАНСКИ ОТ ЦЯЛАТА ПРЕСА САЛ ПОЗНАВАШЕ, НО, ГЛЕДАМ, ЛЕЩАНСКИ е ВЕЧЕ В "СТАНДАРТ", ТИЯ ОТИШЛИ В "КАПИТАЛ", ОНИЯ В "НОВИНАР" И Т.Н., и т.н. КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ?